…Отдавна не съм чувствувала такова вътрешно спокойствие. Така тихо е в душата ми, така тихо. Дори няма какво да записвам. Виждам го често и това е всичко. Какво има да записвам?
… Пол се е затворили стаята си; Андрей Петрович започна по-рядко да дохожда… бедният! Стува ми се, той… Впрочем това не може да бъде. Аз обичам да говоря с Андрей Петрович: никога пито дума за себе си, все за нещо важно, полезно. Не като Шубин. Шубин е натруфен като пеперуда и се любува на труфилата си — това пеперудите не правят. Впрочем и Шубин, и Андрей Петрович… зная какво искам да кажа.
… На него му е приятно да дохожда у нас, аз виждам това. Но защо? Какво е намерил у мене? Наистина вкусовете ни си приличат: и той, и аз, двамата не обичаме стихове: и двамата не разбираме от художество. Но колко по-съвършен е той от мене! Той е спокоен, а аз съм във вечна тревога; той има път, има цел — а аз, къде отивам аз, где е моето гнездо? Той е спокоен, но всичките му мисли са далече. Ще дойде време, и той ще пи остави завинаги, ще си отиде, там, отвъд морето, Какво пък!. Нека бог му помага! А аз все пак ще се радвам, че го познавах, докато беше тука.
Защо не е русин? Не, той не би могъл да бъде русин.
И мама го обича, казва: скромен човек. Добрата мама! Тя не го разбира. Пол мълчи: той разбра, че неговите намеци ми са неприятни, но ме ревнува от него, Зло момче! И с какво право? Нима аз някога…
Това са глупости! Защо ми минава през ум всичко това?
… Странно е обаче, че досега, до двадесетата си година, никого не съм обичала! Струва ми се, че на Д. (ще го наричам Д., харесва ми това име Дмитрий) му е тъй ясно на душата, защото той цял се е отдал на своето дело, на своята мечта. Защо да се вълнува? Който се е отдал цял… цял… цял… на него мъката му е малка, той вече за нищо не отговаря. Не аз искам: то иска. А ето, и той, и аз, ние обичаме едни и същи цветя. Аз днес откъснах една роза. Едно листенце падна, той го вдигна… Аз му дадох цялата роза.
… Д. дохожда често у нас. Вчера прекара цялата вечер. Иска да ме учи български. С него ми е добре, като у дома. По-добре, отколкото у дома.
… Дните летят… И ми е добре, и, кой знай защо, ми е тежко, и ми се иска да благодаря на бога, и сълзите напират. О, топли, светли дни!
… Все както по-рано ми е леко и само понякога, понякога ми става малко тъжно. Аз съм щастлива. Щастлива ли съм?
… Дълго няма да забравя вчерашния излет. Какви странни, нови, страшни впечатления! Когато той нз-веднаж сграбчи този великан и го запрати като топка във водата, аз не се изплаших… но той ме изплаши. И после — какво лице, зловещо, почти жестоко! Как каза: «Ще изплува!» Това ме порази. Значи, не съм го разбирала. И после, когато всички се смееха, когато аз се смеех, колко ми беше болно за него. Той се срамуваше, аз чувствувах това, от мене се срамуваше. Той ми каза това после, в каретата, на тъмно, когато се мъчех да го разгледам добре и се страхувах от него. Да, с него не бива да се шегуваш, а той умее да се застъпи за човека. Но защо е тая злоба, тези треперещи устни, този гняв и очите? Или може би иначе не може? Не може ли да бъде човек мъж, боец — и да остане кротък и мек? Животът е нещо грубо, ми каза той неотдавна. Аз повторих тези думи пред Андрей Петрович; той не се съгласи с Д. Кой от тях е прав? А как започна тоя ден! Как ми беше хубаво да вървя редом е него, дори мълчаливо… Но аз се радвам на това, което се случи. Вижда се, че така е трябвало да стане.
Пак безпокойство… Не съм съвсем здрава… През всичките тия дни нищо не съм записвала в тая тетрадка, защото не ми се пишеше. Аз чувствувах: каквото и да напиша, все не ще бъде това, което е в душата ми… А какво ми е на душата? Аз имах с него дълъг разговор, който ми откри много неща. Той ми разказа своите планове (сега зная от какво е раната на шията му… Боже мой, като помисля, че той вече е бил осъден на смърт, че едва се е спасил, че са го ранили!…). Той предчувствува, че ще има война и й се радва. И все пак никога не съм виждала Д. така тъжен. За какво той…, той!… може да тъжи? Татко се върна от града, завари ни двамата и някак странно пи погледна. Андрей Петрович дойде, забелязах, че е станал много слаб и бледен. Той ме упрекна, че съм се била държала твърде студено и небрежно с Шубин. А аз съвсем бях забравила Пол. Ще го видя, ще се помъча да загладя вината си. Сега не ми е до него… и до никой друг на света. Андрей Петрович говореше с мене с някакво съжаление. Какво значи всичко това? Защо е така тъмно около мене и в мене? Струва ми се, че около мене и в мене става нещо загадъчно, че трябва да се намери думата… … Снощи не спах, главата ме боли. Защо да пиша? Той днес си отиде така скоро, а на мене ми се искаше да поговоря с него… Той като че ме избягва. Да, той ме избягва.