… Думата е намерена, светлина ме озари! Боже, смили се над мене!… Аз съм влюбена!“
XVII
Същия ден, когато Елена вписваше тая последна, съдбоносна дума в дневника си, Инсаров седеше в стаята на Берсенев, а Берсенев стоеше пред него с израз на недоумение. Инсаров току-що му бе съобщил намерението си още на другия ден да се премести в Москва.
— За бога! — извика Берсенев. — Сега настъпва най-хубавото време. Какво ще правите в Москва? Какво е това внезапно решение! Или сте получили някакво известие?
— Не съм получавал никакво известие — отвърна Инсаров, — но имам съображения, поради които не бива да оставам тук.
— Но как е възможно…
— Андрей Петрович — продума Инсаров, — бъдете така добър, не настоявайте, моля ви. На мене самия ми е тежко да се разделя с вас, но няма какво да се прави.
Берсенев го загледа втренчено.
— Зная — продума най-сетне той, — вас не може да ви убеди човек. Значи, решено е?
— Окончателно — отговори Инсаров, стана и си излезе.
Берсенев походи из стаята, взе шапката си и се запъти към Стахови.
— Имате нещо да ми съобщите — му каза Елена, щом останаха двамата.
— Да; как се сетихте?
— Все едно. Кажете, какво има? Берсенев й съобщи решението на Инсаров, Елена побледня.
— Какво значи това? — с мъка произнесе тя.
— Вие знаете — промълви Берсенев, — че Дмитрий Иикаиорович не обича да дава отчет за постъпките си. Но аз мисля… Да седнем, Елена Николаевна, вие сякаш не сте съвсем здрава… Аз, струва ми се, мога да се досетя каква е всъщност причината за това внезапно заминаване.
— Каква, каква е причината? — повтори Елена, като стискаше силно, без сама да забележи, ръката на Берсенев в своята изстинала ръка.
— Знаете ли — започна Берсенев с тъжна усмивка, — как да ви обясня? Ще трябва да се върна към тазгодишната пролет, към онова време, когато се запознах по-отблизо с Инсаров. Тогава се срещнах с него в къщата на един роднина; роднината ми имаше дъщеря, много хубавичка. Стори ми се, че Инсаров не е равнодушен към нея и му казах това. Той се засмя и ми отговори, че се лъжа, че сърцето му не е пострадало, но че незабавно би заминал, ако би се случило подобно нещо с него, тъй като не желае — това бяха неговите собствени думи, — за да задоволи личните си чувства, да измени на своето дело и на своя дълг. „Аз съм българин — каза той — и не ми трябва руска любов…“
— Е… и какво… вие сега… — прошепна Елена, неволно отвръщайки глава като човек, който очаква удар, но все още не пускаше ръката на Берсенев.
— Мисля — промълви той и сам понижи глас, — мисля, че сега е станало онова, което тогава неправилно подозирах.
— Тоест… вие мислите… не ме мъчете! — извика неочаквано Елена.
— Мисля — бързо подхвана Берсенев, — че Инсаров е обикнал сега едно руско момиче и според заричането си решава да бяга.
Елена още по-силно стисна ръката му и още по-ниско наведе глава, сякаш искаше да скрие от чуждия поглед руменината от свяна, която заля с внезапен пламък цялото й лице и шия.
— Андрей Петрович, вие сте добър като ангел проговори тя, — но нали той ще дойде да се сбогува?
— Да, предполагам, сигурно ще дойде, защото няма да иска да замине…
— Кажете му, кажете…
Но тука бедното момиче не издържа: сълзи бликнаха от очите му и то избяга от стаята.
„Значи, толкова много го обича — мислеше Берсенев, като се връщаше бавно към къщи. — Не очаквах; не очаквах, че вече е толкова силно. Тя казва, че съм добър — продължаваше той размишленията си. — Кой може да каже по силата на какви чувства и подбуди съобщих всичко това на Елена? Но не от добрина, не от добрина. Все от това проклето желание да се убедя наистина ли ножът е в раната? Аз трябва да съм доволен — те се обичат, аз им помогнах… Бъдещ посредник между науката и руската публика — ме нарича Шубин; изглежда, писано ми е да бъда посредник. Но ако се лъжа? Не, не се лъжа…“
Тежко беше на Андрей Петрович и съзнанието му не възприемаше Раумер.
На другия ден в два часа Инсаров отиде у Стахови. Като че нарочно по това време в гостната на Ана Василевна имаше гостенка, съседката попадия, много добра и почтена жена, която обаче имаше малка неприятност с полицията за туй, че бе й хрумнало в най-голямата жега да се окъпе в езерото, край пътя, по който често минавало някакво си важно генералско семейство. Присъствието на външен човек беше отначало дори приятно на Елена, в лицето на която не остана нито капка кръвчица, щом чу стъпките на Инсаров; но сърцето й замря при мисълта, че той може да се сбогува, без да поговори с нея насаме. Той пък изглеждаше смутен и избягваше погледа й. „Нима ей сега ще се сбогува?“ — мислеше Елена. Наистина Инсаров вече бе се обърнал към Ана Василевиа; Елена бързо стана и го повика настрана, при прозореца. Попадията се учуди и се опита да се обърне; но тя така силно се беше стегнала, че корсетът й скърцаше при всяко движение. Тя остана неподвижна.