— Слушайте — бързо заговори Елена, — зная защо сте дошли; Андрей Петрович ми съобщи вашето намерение, но аз ви моля, аз ви моля да не се сбогувате с нас днес, а да дойдете утре тука по-рано, в единадесет часа. Трябва да ви кажа две думи. Инсаров мълчаливо наведе глава.
— Няма да ви задържам… Вие ми обещавате? Инсаров пак се поклони, но нищо не каза.
— Леночка, ела тука — продума Ана Василевиа, — погледни каква чудесна чантичка има попадията.
— Аз си я бродирах — забеляза попадията.
Елена се отдръпна от прозореца.
Инсаров остана не повече от четвърт час у Стахови. Елена го наблюдаваше крадешком. Той се въртеше на мястото си и както преди не знаеше къде да гледа и си отиде някак странно, внезапно, сякаш изчезна.
Бавно мина тоя ден за Елена; още по-бавно се проточи дългата, безкрайно дълга нощ. Елена ту седеше на кревата, обхванала с ръце коленете си и сложила на тях глава, ту отиваше до прозореца, допираше горещото си чело до студеното стъкло и мислеше, мислеше, до изтощение мислеше все едни и същи неща. Сърцето й сякаш се бе вкаменило, сякаш бе изчезнало от гърдите й; тя не го чувствуваше, но кръвта в главата й биеше тежко и косите й пареха, и устните й съхнеха. „Той ще дойде… той не се сбогува с мама… той няма да излъже… Нима Андрей Петрович каза истината? Не може да бъде… Той с думи не обеща да дойде… Нима завинаги се разделих с него?“ Ето тези мисли не я напущаха… именно не я напущаха: те не идеха, не се връщаха те непрестанно се въртяха в нея като мъгла. „Той ме обича!“ — пламваше изведнаж цялото й същество и ти втренчено се взираше в тъмнината; невидима за никого тайна усмивка разтваряше устните й… но тя тоз миг разтърсваше глава, слагаше зад тила си сключените пръсти на ръцете си и отново като мъгла се въртяха в нея предишните мисли. На разсъмване тя се съблече и легна в леглото, но не можа да заспи. Първите огнени лъчи на слънцето нахлуха в стаята й… „О, ако той ме обича!“ — извика тя изведнаж и без да се срамува от озарилата я светлина, разтвори обятията си.
Тя стана, облече се, слезе долу. В къщи още никой не бе се събудил. Тя отиде в градината: но там беше тъй тихо и зелено, и свежо, така доверчиво чуруликаха птиците, тъй радостно поглеждаха цветята, че й стана мъчно. „О — помисли си тя, — ако това е истина! — ни една тревичка не е по-щастлива от мене, но истина ли е?“ Тя се върна в стаята си и за да убие някак времето, започна да сменя роклите си. Но всичко падаше и се изплъзваше от ръцете й и тя още седеше полусъблечена пред тоалетното си огледало, когато я повикаха да пие чай. Тя слезе долу; майка й забеляза нейната бледност, по само каза: „Ти днес си много интересна“ — и като я огледа, добави: „Тази рокля много ти прилича, обличай я винаги, когато искаш да се харесаш някому.“ Елена нищо не отговори и седна в ъгъла. Удари девет часът; до единадесет оставаха още два часа. Елена взе книга, после се залови да шие, после пак взе книгата; после се зарече да мине сто пъти по една алея и мина ето пъти; после дълго гледа как Ана Василевна редеше пасианс… и погледна часовника: още нямаше десет. Шубин влезе в гостната. Тя се опита да заговори с него и му се извини, без сама да знае за какво… Всяка нейна дума не само че й струваше усилия, но събуждаше в пея самата някакво недоумение. Шубин се наведе към нея. Тя очакваше подигравка, вдигна очи и видя пред себе си печално и дружелюбно лице… Тя се усмихна на това лице. Шубин също й се усмихна мълчаливо и тихичко излезе. Тя искаше да го задържи, но не можа да си спомни веднага как да го извика. Най-сетне удари единадесет часът. Тя започна да чака, да чака, да чака и да се вслушва. Вече нищо не можеше да прави; престана дори да мисли. Сърцето й се оживи и почна да бие по-силно, все по-силио, и странно нещо! Времето сякаш започна да лети по-бързо. Измина четвърт час, измина половин час, минаха още няколко минути според Елена и изведнаж тя трепна: часовникът удари не дванадесет, а един. „Няма да дойде, ще замине, без да се сбогува…“ Тази мисъл изведнаж нахлу в главата й заедно с кръвта. Тя почувствува, че дъхът й спира, че е готова да заридае… Изтича в стаята си и падна на леглото с лице върху сключените си ръце.
Тя лежа неподвижно половин час: през пръстите й по възглавницата се стичаха сълзи. Изведпаж се понадигна и седна: нещо странно ставаше в нея—лицето й се измени, влажните очи от само себе си изсъхнаха и заблестяха, веждите й се вдигнаха, устните й се свиха. Мина още половин час. Елена за последен път се ослуша: няма ли да долети до нея познатият глас? Стана, сложи шапката, ръкавиците, наметна пелерината на раменете си, незабелязано се измъкна от къщи и тръгна с бързи стъпки по пътя, който водеше към квартирата на Берсенев.