XVIII
Елена вървеше, навела глава и неподвижно устремила очи напред. От нищо не се страхуваше, нищо не обмисляше; искаше още веднаж да се види с Инсаров. Тя вървеше, без да забележи, че слънцето отдавна се беше скрило, затулено от тежки черни облаци, че вятърът силно шумеше в дърветата и развяваше роклята й, че внезапно се вдигаше прах и се носеше на стълб по пътя… Едър дъжд закапа, тя и него не забелязваше, но той се засилваше все повече, светна светкавица, удари гръм. Елена спря, огледа се наоколо… за нейно щастие близо до мястото, дето я завари бурята, имаше стар изоставен параклис над един съборен кладенец. Тя дотича до него и влезе под ниския навес. Дъждът рукна като из ведро; небето наоколо се замъгли. С нямо отчаяние гледаше Елена гъстата мрежа от бързо падащи капки. Последната надежда да се види с Инсаров изчезна. Една бедна старица влезе в параклиса, поотърси се, каза, като се поклони: „От дъжда, майчице“ — и като пъшкаше и охкаше, седна в една вдлъбнатина до кладенеца. Елена бръкна в джоба си: старицата забеляза това движение и лицето й, смръщело и жълто, но някога красиво, се оживи. „Благодаря ти, майчице родна“ — започна тя. В джеба си Елена не намери чантичката си, а старицата вече протягаше ръка…
— Пари нямам, бабичко — каза Елена, — но ето вземи това, все ще ти послужи за нещо.
Тя й подаде кърпичката си.
— О-ох, хубавице моя — продума просякинята, — но защо ми е твоята кърпичка? Освен да я подаря на внучката, когато се зажени. Господ да те награди за твоята добрина!
Изтрещя гръмотевица.
— Господи, Исусе Христе — измърмори просякинята и се прекръсти три пъти. — Чини ми се, че съм те виждала — прибави тя, като почака малко. — Чини ми се, че си ми давала милостиня Христова?
Елена се вгледа в старата жена и я позна.
— Да, бабичко — отговори тя. — Ти дори ме попита защо съм тъй нажалена.
— Тъй, гълъбче, тъй. Виж, че те познах. Но ти и сега сякаш си нажалена. Ето и кърпичката ти е мокра, види се, от сълзи. Ох вие, младичките, всички си имате една жал, голяма мъка!
— Но каква жал, бабичко?
— Каква? Ех, хубава госпожице, немой с мене, старата жена, хитрува. Знам аз за какво тъжиш: не е сирашка твоята мъка. Нали и аз съм била млада, миличка, същите тия митарства и: аз съм ги минала. Да. А аз на тебе заради добрината ти виж какво ще ти кажа: случила си на добър човек, не на вятърничав, ти вече държиш един; но-силно от смъртта го държиш. Ако ще бъде, да бъде, ако не бъде, види се, богу е било така угодно. Да. Защо ми се чудиш? Аз съм и врачка. Ако искаш, ще отнеса с твоята кърпичка цялата ти мъка? Ще я отнеса и толкоз. Виж, заваля ситен дъждец; ти почакай още, а аз ще си вървя. Не за пръв път ме мокри. И помни, гълъбче: имаше мъка, изчезна мъката и помен от нея няма. Господи, помилуй!
Просякинята стана, излезе от параклиса и се затътра по пътя си. Елена е изумление погледна подире й. „Какво значи това?“ — прошепна тя неволно.
Дъждецът пръскаше все по-ситно и по-ситно, слънцето огря за миг. Елена вече се готвеше да напусне убежището ей… Изведнаж на десет крачки от параклиса тя видя Инсаров. Загърнат с пелерина, той вървете но същия път, но който бе дошла Елена; изглежда, бързаше за дома си.
Тя: се опря с ръка на старото перило при входа, искаше да го извика, но гласът й измени… Инсаров вече отминаваше, без да вдигне глава…
— Дмитрнй Никанорович! — продума тя пай-после.
Инсаров внезапно се спря, огледа се… В първия миг той не позна Елена, но веднага приближи до нея.
— Вие! Вие сте тук! — извика той.
Тя отстъпи мълчаливо в параклиса. Инсаров я последва.
— Вие сте тук? — повтори той. Тя продължаваше да мълчи и само го гледаше е продължителен, мек поглед. Той наведе очи.
— От нас ли идете? — попита го тя.
— Не … не от вас.
— Не? — повтори Елена и се помъчи да се усмихне. — Така ли държите на обещанията си? Чаках ви от сутринта.
— Аз вчера, спомнете си, Елена Николаевна, нищо не обещах.
Елена пак едва се усмихна и прокара ръка по лицето си. И лицето й, и ръката й бяха много бледи.
Вие, значи, искахте да заминете, без да се сбогувате с нас?
— Да — сурово и глухо промълви Инсаров.
— Как? След нашето познанство, след тези разговори, след всичко… Значи, ако не бях ви срещнала тук случайно (гласът на Елена зазвъня и тя замълча за миг)… така щяхте и да заминете, и ръка нямаше да ми стиснете за последен път, и нямаше да ви бъде жал? Инсаров се обърна настрана.