— Ах, мосю Пол — продума Елена, — бих искала да ви изразя досадата си, по наистина не мога. Много съм уморена.
— Защо не си легнеш? — промълви Ана Василевна, която сама вечер винаги дремеше и за това обичаше да изпраща другите да спят. — Лека нощ и върви лягай. Андрей Петрович ще те извини.
Елена целуна майка си, поклони се на всички и си тръгна. Шубин я изпрати до вратата.
— Елена Николаевна — пошепна й той на прага, — вие тъпчете мосю Пол, вие безжалостно го газите, а мосю Пол ви благославя, и крачетата ви, и обувките на крачетата ви, и подметките на обувките ви.
Елена сви рамене, неохотно му подаде ръка — не тая, която бе целувал Инсаров — и като се върна в стаята си, веднага се съблече, легна си и заспа. Тя спа дълбок, спокоен сън… така дори децата не спят: така спи само оздравялото дете, когато майка му седи до люлчицата и го гледа и слуша дишането му.
XX
— Отбий се при мене за малко — каза Шубин на Берсенев, след като той се сбогува с Ана Василевна, — имам да ти покажа някои неща.
Берсенев тръгна към стаята му в пристройката. Поразиха го множеството етюди, статуйки и бюстове, покрити с мокри парцали и разпръснати по всички ъгли на стаята.
— Ама ти, както виждам, работиш не на шега — — забеляза той.
— Все трябва нещо да се прави — отговори Шубин. — Едно като не върви, трябва друго да се опита. Впрочем аз като корсиканец се занимавам повече с вендета, отколкото с чисто изкуство. Trema, Bisanzia!21.
— Не те разбирам — каза Берсенев.
— Почакай малко. Ето, благоволете да погледнете, любезни приятелю и благодетелю, моето отмъщение номер първи.
Шубин отви една фигура и Берсенев видя прекрасен бюст на Инсаров с изключителна прилика. Чертите на лицето Шубин бе доловил вярно до най-малки подробности и беше им придал чуден израз: честен, благороден и смел.
Берсенев изпадна във възторг.
— Но това е просто прелест! — извика той. — Поздравявам те. Направо за изложба! Защо наричаш това великолепно произведение отмъщение?
— Защото, сър, имам намерение да поднеса, както благоволихте да се изразите, това великолепно произведение на Елена Николаевна за именния й ден. Разбирате ли вие тая алегория? Ние не сме слепи, виждаме какво става около нас, но сме джентълмени, милостиви господине, и отмъщаваме по джентълменски.
— А ето — прибави Шубии, като откриваше друга фигурка, — тъй като художникът според най-новите естети се ползува със завидното право да въплъщава всякакви мръсотии, като ги издига в перли на създанието, то ние при издигане на тази перла, номер втори, си отмъщавахме вече съвсем не като джентълмени, а просто en canaille22.
Той сръчно дръпна платното и пред погледна на Берсенев се откри статуйка на същия Инсаров в дантоновски стил. Не можеше да се измисли нещо по-злъчно и по-остроумно. Младият българин беше направен: като овен, изправен на задните крака и навел рога за удар. Тъпа важност, заядливост, упорство, непохватност, ограниченост изразяваше физиономията на „съпруга на тънкоруниите овци“ и при това приликата беше толкова поразителна, несъмнена, че Берсенев не можа да не се разсмее.
— Какво? Интересно ли е? — промълви Шубин.
Позна ли хероя? Пак ли ме съветваш да я пратя на изложба? Това, братко мой, ще си подаря сам на собствения си имен ден… Ваше високоблагородие, позволете!
И Шубин подскочи три пъти, като се удряше отзад с подметките си.
Берсенев вдигна от пода платното и го хвърли върху статуйката.
— О ти, великодушни започна Шубин, — чакай, кой в историята се смята за особено великодушен? Но все едно! А сега продължаваше той, като откриваше тържествено и печално третата, доста голяма маса глина — очите ти ще видят нещо, което ще ти докаже смиреномъдрието и прозорливостта на твоя приятел. Ще се убедиш, че той все пак, като истински художник, чувствува нуждата и ползата сам да си удари плесница. Гледай! Платното се вдигна и Берсенев видя две, долепени една до друга, сякаш сраснали глави… Той не разбра веднага каква е работата, по като се вгледа, позна в едната от тях Анушка, а в другата самия Шубин. Впрочем това бяха по-скоро карикатури, отколкото портрети. Анушка бе дадена като хубаво, дебело момиче с ниско чело, плувнали в тлъстина очи и смело вирнат нос. Дебелите й устни нахално се усмихваха; цялото й лице изразяваше чувственост, безгрижие и дързост, но не му липсваше добродушие. Себе си Шубин беше изобразил изпит, измършавял веселяк, с хлътнали бузи, с небрежно увиснали сплъстени редки коси, с безсмислен израз в угасналите очи, със заострен като на мъртвец нос.