Берсенев се извърна с отвращение.
— Как ти се виждат тия близнаци, братко? — промълви Шубин, — Няма ли да благоволиш да съчиниш подходящ надпис? За първите две работи аз вече измислих надписи. Под бюста ще стои: „Герой, който възнамерява да спаси родината си“. Под статуйката: „Пазете се, колбасари!“ А под тая работа — как мислиш? „Бъдещето на художника Павел Яковлев Шубин…“ Добре ли е?
— Престани — възрази Берсенев. — Не си е струвало да си губиш времето за такава… — Той не намери веднага подходяща дума.
— Мръсотия, искаш да кажеш? — Не, братко, извинявай, но ако нещо отиде на изложба, то ще е тая група.
Именно мръсотия повтори Берсенев. И що за глупост? У тебе съвсем няма ония заложби за подобно развитие, е които досега, за нещастие, винаги така щедро са били надарени нашите артисти. Ти просто сам си се наклеветил.
— Така ли мислиш? — мрачно продума Шубин. — Ако не ги притежавам, то те се вкоренят в мене, за това ще бъде виновна… една особа. Знаеш ли — прибави той, като трагично свъси вежди, — че аз вече се опитвах да пия?
— Лъжеш!
— Опитвах се, ей богу — възрази Шубин и изведнаж се ухили и засия, — но не е вкусно, брат, не влиза в гърлото и после главата ми е като барабан. Самият велик Лушчихин, Харалампий Лушчихин, най-широкото московско, а според други великорусийско гърло, заяви, че от мене нищо няма да излезе. На мене според неговите думи бутилката нищо не ми говори.
Берсенев замахна към групата, но Шубин го спря.
— Почакай, братко, не я разбивай; за урок я бива, като плашило.
Берсенев се засмя.
В такъв случай може, ще пощадя твоето плашило — промълви той. И да живее вечното, чистото изкуство!
— Да живее! — подзе Шубин. — С него и хубавото е по-хубаво, и лошото не е нещастие!
Приятелите силно си стиснаха ръцете и се разделиха.
XXI
Първото чувство у Елена, когато се събуди, беше радостна уплаха. „Нима? Нима?“ — се питаше тя и сърцето й замираше от щастие. Спомените нахлуха в пея… тя потъна в тях. После пак я озари онази блажена, възторжена тишина. Но в часовете на утрото малко по малко я овладя безпокойство, а в следващите дни й стана и тъжно, и скучно. Наистина тя сега знаеше какво иска, но от това не й беше по-леко. Оная незабравима среща я изхвърли завинаги из старите релси: тя вече не стоеше на тях, тя беше далеко, а в това време всичко наоколо ставаше както обикновено, всичко вървеше по реда си, сякаш нищо не беше се изменило: предишният живот се движеше както преди, както преди разчиташе на участието и съдействието на Елена. Тя се опитваше да започне писмо до Инсаров, по и това не й се удаде: думите излизаха върху хартията някак мъртви, лъжливи. Дневника си беше привършила: под последния ред беше теглила дебела черта. Това беше миналото, а тя с всичките си помисли, е цялото си същество беше навлязла в бъдещето. Беше й тежко. Да седи с майка си, която нищо не подозира, да я изслушва, да й отговаря, да разговаря с нея — на Елена се струваше някак престъпно: тя чувствуваше в себе си някакъв фалш; беше смутена, макар че нямаше за какво да се черви; неведнаж се надигаше в душата й почти непреодолимо желание да изкаже всичко докрай, пък каквото ще да става после. „Защо — мислеше тя — още тогава, още от параклиса Дмитрий не ме отведе, където искаше? Не ми ли каза, че аз съм негова жена пред бога? Защо съм тук?“ Тя изведнаж почна да страни от всички, дори от Увар Иванович, който повече от всякога недоумяваше и мърдаше пръсти. Вече всичко, което я окръжаваше, не й се струваше нито приятно, пито мило, пито дори като сън; то като кошмар притискаше гърдите й с неподвижно, мъртвешко бреме; то сякаш я и упрекваше, и негодуваше, и не искаше да я знае… Ти, говореше то, все пак си наша. Дори бедните й питомци, измъчените птици и зверове, я гледаха попе на нея така й се струваше — недоверчиво и враждебно. Ставаше й съвестно и срамно за нейните чувства. „Нали това е все пак моят дом — мислеше тя, — моето семейство, моята родина…“ — казваше й друг глас. Страх я обземаше и тя се ядосваше на своето малодушие. Изпитанията едва започваха, а тя вече губеше търпение… Това ли беше обещала?
Тя пе можа да се съвземе бързо. Но мина седмица, втора. Написа две писъмца на Инсаров и сама ги занесе на пощата — тя за нищо на света от срам и от гордост не би се решила да се довери на прислужницата. Тя бе започнала да очаква самия него… Но вместо него едно прекрасно утро пристигна Николай Артемевич.
XXII