Още никой в къщата на запасния гвардейски поручик Стахов не бе го виждал така кисел и в същото време така самоуверен и важен, както тоя ден. Той влезе в гостната с палто и шапка — влезе бавно, с широка крачка и тропайки с токове; приближи се до огледалото и дълго се оглежда, като клатеше глава със спокойна строгост и хапеше устни. Ана Василевна го посрещна външно развълнувана и със скрита радост (тя никога не го посрещаше иначе); той дори не свали шапката си, не се ръкува с нея и мълчаливо даде на Елена да целуне кожената му ръкавица. Ана Василевпа започна да го разпитва за лечението му — той нищо не й отговаряше; влезе Увар Иванович — той го погледна и каза: „Ба!“ С Увар Иваиович той изобщо се отнасяше студено и надменно, макар че признаваше у него „следи от истинска стаховска кръв“. Известно е, че почти всички руски дворянски фимилии са убедени в съществуването на изключителни, аристократични особености, свойствени само на тях: пневеднаж ни се е случвало да слушаме разговори „между свои“ за „подсаласкински“ носове и „перепреевски“ вратове. Зоя влезе и се поклони на Николай Артемевич. Той издаде някакъв звук, отпусна се в креслото, поиска кафе и едва тогава свали шапката си. Донесоха му кафето; той го изпи и като изгледа всички поред, процеди през зъби: „Sortez, s’il vous plait“23 и като се обърна към жена си, прибави: „Et vous, madame, restez, je vous prie“24
Всички освен Ана Василевна излязоха. Главата й затреперя от вълнение. Тържествеността на маниерите на Николай Артемевич я порази. Тя очакваше нещо необикновено.
— Какво има? — извика тя, щом вратата се затвори.
Николай Артемевич хвърли равнодушен поглед на Ана Василевна.
— Нищо особено, какъв е тоя маниер у вас, веднага добивате вид на някаква жертва? — започна той, като отпускаше без всякаква нужда ъглите на устните си при всяка дума. — Аз само исках да ви предупредя, че у нас днес ще обядва един нов гост.
— Кой е той?
— Курнатовски, Егор Андреевич. Вие не го познавате. Оберсекретар в сената.
— Той ще обядва днес у нас?
— Да.
— И вие само за да ми кажете това, заповядахте да излязат всички?
Николай Артемевич отново погледна Ана Василевна, но тоя път вече иронично.
— Това ви учудва? Не бързайте да се учудвате. Той млъкна. Ана Василевна също помълча малко. — Аз бих искала — заговори тя.
— Зная, вие винаги сте ме смятали за „аморален“ човек — започна изведнаж Николай Артемевич.
— Аз! — с изумление измърмори Ана Василевна.
— И може би имате право. Не искам да отричам, че действително съм ви давал справедлив повод за недоволство („Сивите коне!“ — мина през ума на Ана Василевна), макар че вие сама трябва да се съгласите, при вашето състояние, което ви е добре известно…
— Но аз никак не ви обвинявам, Николай Артемевич.
— C’est possible!25 Във всеки случай нямам намерение да се оправдавам. Времето ще ме оправдае. Но смятам за свой дълг да ви уверя, че зная задълженията си и умея да се грижа за… за доброто на повереното ми… повереното ми семейство.
„Какво значи това?“, мислеше Ана Василевна. (Тя не можеше да знае че предната вечер, в английския клуб, в един кът на салона с диваните се беше завързал спор за неспособността на русите да произнасят речи. „Кой у нас умее да говори? Посочете някого!“ — извика едни от спорещите. „Та ето Стахов например“ — отговори друг и посочи Николай Артемевич, който беше там и едва не извика от удоволствие.
— Например — продължаваше Николай Артемевич — дъщеря ми Елена. Не намирате ли, че й е време най-сетне да стъпи с твърда стъпка по пътя… да се омъжи, искам да кажа. Всички тия умувания и филантропия са добри, но до известна степен, до известна възраст. Време е да остави своите фантазии, да напусне обществото на разни художници, ученици и някакви си черногорци и да стане като всички.
— Как трябва да разбирам думите ви? — попита Ана Василевна.
— Ето, благоволете да ме изслушате — отговори Николай Артемевич, като все тъй отпущаше устните си. — Ще ви кажа направо, без заобикалки: аз се запознах, сближих се с тоя млад човек — господин Курнатовски, с надеждата да го направя свой зет. Смея да мисля, че като го видите, няма да ме обвините в пристрастие или в привързаност на съжденията (Николай Артемевич говореше и сам се любуваше на красноречието си). Образование отлично, правист, маниери прекрасни, тридесет и три годишен, оберсекретар, колежки съветник и „Станислав“ на шия. Надявам се, ще се съгласите, че аз не принадлежа към числото на ония peres de comedie26, които бълнуват само чинове; но вие сама сте ми казвали, че на Елена Николаевна й се харесват деловите, положителните хора: Егор Андреевич е пръв в своята област; сега, от друга страна, дъщеря ми има слабост към великодушни постъпки: тогава знайте, че Егор Андреевич, веднага щом постигнал възможността, вие ме разбирате, възможността да живее охолно със заплатата си, се отказал в полза на братята си от ежегодната сума, която му определял баща му.