Той си отиде късно, но мама успя да ми съобщи, че съм му харесала, че татко е във възторг… Дали не е казал и за мене, че имам правила? А аз насмалко не отговорих на мама, че много жалко, но вече си имам мъж. Защо татко така не те обича? С мама все би могло някак…
О, мой мили! Така подробно ти описах тоя господин, за да мога да заглуша тъгата си. Без тебе не живея, непрестанно те виждам, слушам… Аз те чакам, само не у нас, както ти искаше — представи си как би ни било тежко и неудобно! — а знаеш, дето ти писах — в оная горичка. «О, мой мили! Колко те обичам!»“
XXIII
Три седмици след първото посещение на Курнатовски Ана Василевна, за голяма радост на Елена, се премести в Москва в голямата си дървена къща до Пречистенка, къща с колони, бели лири и венчета над всеки прозорец, с мецапии, пристройки, градинка, огромен зелен двор, кладенец в двора и кучешка колибка до кладенеца. Ана Василевна никога не се прибираше тъй рано от дача, но тая година от първите есенни студове и се възпалиха венците; Николай Артемевич от своя страна, като завърши лечението си, затъгува за жена си; при това Августина Христиановна замина на гости при братовчедка си в Ревел; а Москва бе дошло някакво си чуждестранно семейство, което показваше пластични пози, des poses plastiquis, описанието на които в Московски ведомости силно възбуди любопитството на Ана Василевпа. Седна дума, по-нататъшното стоене на дача се оказа неудобно и дори, по думите на Николай Артемевич, несъвместимо с неговите „планове“. Последните две седмици се сториха много дълги на Елена. Курнатовски дохожда два пъти, в неделните дни; другите дий беше зает. Той идваше всъщност за Елена, но повече разговаряше със Зоя, на която той много се хареса. „Das ist ein Mann!“29 — мислеше си тя, като гледаше мургавото му мъжествено лице и слушаше самоуверените му, снизходителни думи. Според нея никой нямаше такъв чуден глас, никой не умееше така отлично да произнесе: „Имах чес-с-тта“ или: „Много съм доволен.“ Инсаров не отиде у Стахови, но Елена се видя с него веднаж тайно в малката горичка при Москва-река, дето му беше определила среща. Те едва успяха да си кажат няколко думи. Шубин се върна в Москва заедно с Ана Василевпа; Берсенев — няколко дни по-късно.
Инсаров седеше в стаята си и за трети път препрочиташе писмата, изпратени му от България „по човек“ — но пощата се страхуваха да ги пращат. Той беше много разтревожен от тях. На Изток събитията бързо се развиваха: завземането на княжествата от руските войски вълнуваше всички умове; бурята растеше, усещаше се вече полъхът на близка, неизбежна война. Наоколо пламваше пожар и никой не можеше да предвиди накъде ще се насочи, къде ще спре; стари обиди, отдавнашни надежди — всичко се раздвижи. Сърцето на Инсаров силно биеше: и неговите надежди се сбъдваха. „Но не е ли рано? Не е ли напразно?! — мислеше той, като стискаше ръце. — Ние още не сме готови. Но тъй да бъде! Трябва да се тръгва.“
Нещо зашумоля зад вратата, тя бързо се разтвори — и в стаята влезе Елена.
Инсаров цял се разтрепера, хвърли се към нея, падна на колене, прегърна я през кръста и силно притисна глава към нея.
— Ти не ме очакваше? — заговори тя, като едва поемаше дъх. (Тя бързо бе изтичала по стълбата.) Мили! Мили! — Тя сложи двете си ръце на главата му и се огледа. — Ето, значи, къде живееш? Намерих те лесно. Дъщерята на хазаина ти ме доведе. Ние от три дни сме тука. Исках да ти пиша, но си казах по-добре сама ще отида. Дошла съм за четвърт час. Седни, заключи вратата.
Той стана, бързо заключи вратата, върна се при нея и я хвана за ръце. Той не можеше да говори: радостта го задушаваше. Тя с усмивка го гледаше в очите… в тях имаше толкова щастие… и се засрами.
— Почакай — каза тя, като ласкаво отмахна ръцете му, — чакай да си сваля шапката.
Тя развърза панделката на шапката, махна я, свали пелерината от раменете си, поправи косите си и седна на малкия стар диван. Инсаров не мърдаше и я гледаше очарован.