— Но седни де — продума тя, без да вдигне очи към него, като му сочеше място до себе си.
Инсаров седна, но не на дивана, а на пода, в краката й.
— На, свали ръкавиците ми — промълви тя е неравен глас. Ставаше й страшно.
Той започна най-напред да разкопчава, после да смъква едната ръкавица, свлече я до половината и жадно прилепи устни към бялналата се под пея тънка и нежна китка.
Елена потръпна и искаше да го отстрани е другата ръка, но той започна да целува и нея. Елена я дръпна, той отметна глава; тя го погледна в лицето, наведе се и устните им се сляха…
Мина един миг… Тя се изтръгна, стапа, прошепна: „Не, не“ и бързо отиде до писмената маса.
— Нали аз тук съм домакиня, не трябва да имаш тайни от мене — продума тя, като се мъчеше да изглежда безгрижна, и застана е гръб към него. — Колко книжа! Какви са тия писма?
Инсаров свъси вежди.
— Тези писма? — промълви той, като стана от пода. — Можеш да ги прочетеш.
Елена ги повъртя в ръката си.
— Те са толкова много и са изписани така дребно, а аз веднага трябва да си вървя… Остави! Да не са от някоя съперница?… Пък и не са на руски — прибави тя, като прехвърляше тънките листове.
Инсаров се приближи до нея и я докосна. Тя изведнаж се обърна към него, светло му се усмихна и се опря на рамото му.
— Тези писма са от България, Елена; приятелите ми пишат, викат ме.
— Сега? Там?
— Да… сега. Докато има още време, докато може да се премине.
Тя изведнаж обви е ръце шията му.
— Нали ще ме вземеш със себе си?
Той я притисна към сърцето си.
— О, мое мило момиче, о, моята героиня, как изрече тия думи! Но не е ли грешно, не е ли безумно аз, аз, бездомният, самотният, да те отвлека със себе си… И то къде!
Тя му запуши устата.
Тсс… нали щети се разсърдя и няма никога вече да дойда при тебе. Нима не е решено, не е ясно всичко между пас? Нима не съм твоя жена? Нима жената се дели от мъжа си?
— Жените не отиват на война — промълви той с полупечална усмивка.
— Да, когато могат да останат. А нима аз мога да остана тук?
— Елена, ти си ангел!… Но помнели, аз може би ще трябва да замина от Москва… след две седмици. Не мога вече да мисля ни за университетски лекции, нито за довършване на работите си.
— Какво от това? — прекъсна го Елена. — Ти трябва скоро да заминеш? Искаш ли сега още, веднага, тая минута да остана при тебе, с тебе завинаги и да не се върна у дома, искаш ли? Да тръгнем веднага, искаш ли?
Инсаров с удвоена сила я стисна в прегръдките сн.
— Нека ме накаже господ — извика той, — ако върша нещо лошо! От днес ние сме съединени навеки.
— Оставам ли? — понита Елена.
— Не, мое чието момиче; не, мое съкровище. Ти днес ще се върнеш в къщи, но бъди готова. Това нещо не може да се направи изведнаж; трябва хубаво да се обмисли всичко. За това са нужни пари, паспорт…
— Пари имам — прекъсна го Елена, — осемдесет рубли.
— Е, не са много забеляза Инсаров, — но все ще послужат.
— Аз мога да намеря, ще взема взаем, ще поискам от мама… Не, от нея няма да искам… Но може да си продам часовника… Имам обеци, две гривни… огърлица.
— Не е само в парите работата, Елена; паспорта, твоя паспорт, него как ще уредим?
— Да, него как ще уредим? А непременно ли трябва паспорт?
— Непременно. Елена се усмихна.
— Какво ми дойде на ума! Спомням си, бях още малка… Избяга ни прислужницата. Хванаха я, простиха й и тя дълго живя у нас… а все пак всички викаха: Татяна бегълката. Не мислех тогава, че и аз може би ще бъда бегълка като нея.
— Елена, как не те е срам!
— Че какво? Разбира се, по-добре да тръгна с паспорт. Но ако не може…
— Това всичко ние ще уредим после, после, почакай — промълви Инсаров. — Нека само да се опомня, да помисля. Ние с тебе за всичко ще поговорим както трябва. А и аз имам пари.
Елена отмахна с ръка косите, които бяха паднали на челото му.
— О, Дмитрий, колко ще бъде весело да пътуваме двамата!
— Да — каза Инсаров, — а там, където ще отидем…
— Че какво? — прекъсна го Елена. — Нима и да умрем заедно няма да бъде весело? Но не, защо да умрем? Ние ще живеем, ние сме млади. На колко си години? Двадесет и шест?
— Двадесет и шест.
— А аз съм на двадесет. Още много време имаме пред себе си! Ах, ти искаше да избягаш от мене? Не ти била нужна руска любов, българино! Ще видим сега как ще се отървеш от мене! Но какво щеше да стане е нас, ако тогава не бях тръгнала към тебе!
— Елена, ти знаеш какво ме караше да се отстраня! — Зная: влюбил си се и си се изплашил. Но нима не подозираше, че и тебе обичат?
— Кълна се в честта си, Елена, не, Тя изведнаж бързо го целуна.
— Ето за това точно те обичам. А сега сбогом.