Тя седна до него, притисна се и започна да го гледа с онзи смеещ се, ласкав и нежен поглед, който свети само в женските любещи очи.
Лицето й внезапно се натъжи.
— Колко си отслабнал, мой бедни Дмитрий — каза тя, като прокара ръка но бузата му, — каква брада имаш!
— И ти си отслабнала, моя бедна Елена — отговори той, като целуваше пръстите й. Тя весело разтърси къдрите си.
— Това няма значение. Ще видиш как ще се поправим! Бурята връхлетя както в онзи ден, когато се срещнахме в параклиса, връхлетя и отмина. Сега ще живеем!
Той й отговори само с усмивка.
— Ах, какви дни, Дмитрий, какви жестоки дни! Как ли хората преживяват ония, които обичат? Аз всеки път знаех предварително какво ще ми каже Андрей Петрович, наистина: моят живот замираше и се подемаше заедно с твоя. Да живее моят Дмитрий!
Той не знаеше какво да й каже. Искаше му се да се хвърли в краката й.
— Забелязах и друго — продължаваше тя, като отхвърляше назад косите му — (много неща забелязах през времето, докато бях свободна), когато човек е много, много нещастен, с какво глупаво внимание следи всичко, което става около него! Аз просто понякога се заглеждах в някоя муха, а в душата ми такъв студ и ужас! По всичко това мина, мина, нали? Всичко е светло в бъдещето, нали?
— За мене ти си бъдещето — отговори Инсаров, — за мене е светло.
— Ами за мене! Помниш ли тогава, когато бял при тебе, не последния път… не, не последния път — повтори тя е неволно потръпване, — а когато говорихме с тебе, аз, сама не зная защо, споменах за смъртта; дори не подозирах тогава, че тя ни е дебнела. Но нали ти сега си здрав?
— Много по-добре съм, почти съм здрав.
— Ти си здрав, ти не умря. О, колко съм щастлива?
Настъпи кратко мълчание.
— Елена? — извика Инсаров.
— Какво, мой мили?
— Кажи ми, пе ти ли е минавало през ума, че тая болест ни е пратена за наказание?
Елена сериозно го погледна.
Тая мисъл ми мина през, ума, Дмитрий. Но помислих: за какво ще бъда наказана? Какъв дълг съм престъпила, с какво съм съгрешила? Може би съвестта ми не е както на другите, но тя мълчеше; или може би аз съм виновна пред тебе? Ще ти попреча, ще те спра…
— Ти няма да ме спреш, Елена, ние ще тръгнем заедно.
— Да, Дмитрий, ние ще тръгнем заедно, аз ще тръгна с тебе… Това е мой дълг. Аз те обичам… друг дълг аз не зная.
— О, Елена! — промълви Инсаров. — Какви здрави вериги ми слага всяка твоя дума!
— Защо да говорим за вериги! — подзе тя. — Ние с тебе сме свободни хора. Да — продължаваше тя, като гледаше замислено пода, а с едната ръка както преди гладеше косите му, — много преживях в последно време, за което никога не съм имала и представа! Ако някой ми бе предсказал, че аз, госпожицата, благовъзпитаната, ще излизам сама от къщи под разни измислени предлози, и то къде? — в квартирата на един млад човек — какво негодувание бих почувствувала! А всичко това стана и аз не чувствувам никакво негодувание. Ей богу! — прибави тя и се обърна към Инсаров.
Той я гледаше с такъв израз на обожание, че тя тихо свлече ръка от косите към очите му.
— Дмитрий — започна тя отново, — но ти не знаеш, че аз те видях, там, на това страшно легло, видях те в ноктите на смъртта, в безсъзнание…
— Ти си ме видяла?
— Да.
Той помълча.
— И Берсенев беше тука?
Тя кимна с глава. Инсаров се наведе към нея.
— О, Елена! — прошепна той. Не смея да те гледам.
— Защо? Андрей Петрович е толкова добър! Аз не се срамувах от него. И защо да се срамувам? Аз съм готова да кажа на целия свят, че съм твоя… А на Андрей Петрович се доверявам като на брат.
— Той ме спаси! — възкликна Инсаров. Той е пай-благородният, най-добрият човек!
— Да… И знаеш ли, че за всичко аз съм задължена нему? Знаеш ли, че той пръв ми каза, че ме обичаш? И ако можех всичко да открия… Да, той е най-благородният човек.
Инсаров погледна втренчено Клепа.
— Той е влюбен в тебе, нали? Елена наведе очи.
— Той ме обичаше — продума тя полугласно.
Инсаров силно й стисна ръката.
О, вие, русите — каза той, имате златни сърца! И той, той се грижеше за мене, той не спеше по цели нощи… И ти, ти, мой ангел… Нито укор, нито колебание … и всичко това за мене, за мене!…
— Да, да, всичко за тебе, защото те обичат. Ах, Дмитрий! Колко е странно това! Аз, струва ми се, ти казах вече — но все едно, приятно ми е да го повторя, а на тебе ще ти бъде приятно да чуеш — когато те видях за пръв път…
— Защо има сълзи на очите ти? прекъсна я Инсаров.
— Сълзи? — Тя избърса очи с кърпичката си. — О, глупавичкият ми! Той още не знае, че хората и от щастие плачат. Та исках да кажа: когато те видях за пръв път, не намерих всъщност нищо особено в тебе. Помня, че отначало Шубин много повече ми хареса, макар никога да не съм го обичала, а що се отнася до Андрей Петрович — о, имаше момент, когато си помислих: не е ли той? А ти — нищо; затова пък после… после… тъй, с двете си ръце грабна сърцето ми!