— Пощади ме — проговори Инсаров. Той поиска да стане и веднага се отпусна на дивана.
— Какво ти е? — загрижено попита Елена.
— Нищо… още съм малко слаб… Това щастие не е по силите ми.
— Тогава стой спокойно. Благоволете да не мърдате, да не се вълнувате — прибави тя, като го заплаши с пръст. И защо сте си свалили халата? Рано е още да се докарвате! Стойте, а аз ще ви разказвам приказки. Слушайте и мълчете. След вашата болест е вредно да разговаряте много.
Тя започна да му говори за Шубин, за Курнатовски, за това, какво е правила през двете последни седмици, за туй, че ако се сьди но вестниците, войната е неизбежна и че следователно, щом той оздравее напълно, ще трябва да не губи пито минута, а да намери средства на заминаване… Тя говореше всичко това, като седеше до него, опирайки се на рамото му…
Той я слушаше, слушаше, като ту побледнянаше, ту се зачервяваше… искаше няколко пъти да я спре — и изведнаж стана.
— Елена — каза и той с някак странен и рязък глас, — остави ме, иди си.
— Как! — промълви тя с изумление. — Лошо ли ти е? — прибави тя живо.
— Не… добре ми е…, но, моля ти се, остави ме.
— Не те разбирам. Ти ме пъдиш?… Защо правиш това? — проговори тя изведнаж; той се приведе от дивана почти до пода и прилепи устни до краката й. — Не прави това, Дмитрий… Дмитрий…
Той се изправи.
— Тогава остави ме! Виж какво, Елена, когато се разболях, не изгубих веднага съзнание; знаех, че съм пред; гибел; дори с температура, бълнувайки, аз разбирах, аз смътно чувствувах, че смъртта иде към мене, аз се прощавах с живота, е тебе, е всичко, разделях се с надеждата… И изведнаж това възраждане, тази светлина след тъмнината, ти… ти… до мене, при мене… твоят глас, твоето дихание… Това не е по силите ми! Чувствувам, че те обичам страстно, чувам, че ти сама се наричаш моя, аз за нищо не отговарям…Иди си!
— Дмитрий. — прошепна Елена и скри глава е рамото му. Тя едва сега го разбра.
— Елена — продължаваше той, — аз те обичам, ти знаеш това, живота си съм готов да дам за тебе… но защо дойде при мене сега, когато съм слаб, когато не се владея, когато цялата ми кръв гори… ти си моя, казваш… ти ме обичаш…
— Дмитрий — повтори тя и цяла пламна и още но-силно се притисна към него.
— Елена, смили се над мене — иди си, чувствувам, че мога да умра не ще издържа тези пориви… цялата ми душа се стреми към тебе… помисли, смъртта едва не ни раздели… и сега ти си тук, ти си в моите обятия… Елена…
Тя затрепера цялата.
— Тогава вземи ме… — прошепна тя едва чуто.
XXIX
Николай Артемевич, свъсил вежди, ходеше назад-напред из кабинета си. Шубин седеше до прозореца и сложил крак върху крак, спокойно пушеше пура.
— Престанете, моля ви се, да крачите насам-натам — промълви той, като отърсваше пепелта от пурата си. — Аз все чакам, да заговорите, следя ви — вратът ме заболя. При това в походката ви има нещо напрегнато, мелодраматично.
— Вие знаете само да се шегувате — отговори Николай Артемевич. Не искате да влезете в моето положение; не искате; да разберете, че съм свикнал с тая жена, че съм привързан към нея най после, че отсъствието и трябва да ме измъчва. Ето вече е октомври, зимата е под носа ни. Какво може да прави в Ревел?
— Навярно плете чорапи… за себе си; за себе си — не за вас.
— Смейте се, смейте се; а аз ще ви кажа, че не познавам подобна жена. Такава честност, такова безкористно …
— Протестирала ли е полицата? — попита Шубин.
— Такова безкористие — повтори, като повиши глас, Николай Артемевич, — това е удивително. Казват ми, на света има милион други жени; а аз ще кажа: покажете ми тоя милион; покажете ми тоя милион, казвам аз: ces femmes — qu’on me les montre!31 И не пише, ето кое е убийственото!
— Вие сте красноречив като Питагор — забеляза Шубин, — но знаете ли какво бих ви посъветвал?
— Какво?
— Когато Августина Христиановна се върне… вие ме разбирате?
— Е да; какво?
— Когато я видите… следите ли развитието на мисълта ми?
— Е да, да.
— Опитайте се да я понатупате: какво ли ще излезе от това?
Николай Артемевич се извърна възмутено.
— Мислех, че ще ми даде някакъв наистина умен съвет. Но какво може да се очаква от и е го! Артист, човек без принципи…