— Без принципи! А виж, казват, вашият фаворит, господин Курнатовски, е човек с принципи, вчера е спечелил от вас сто сребърни рубли. Това вече е неделикатно, съгласете се.
— Че какво? Играхме на пари. Разбира се, аз можех да очаквам… Но него така малко умеят да го ценят в тая къща.
— Какво ли си е помислил: „Да става, каквото ще! — подзе Шубин. — Дали ще ми стане тъст, или не — това е още скрито в урната на съдбата, а сто рубли са хубаво нещо за човек, който не взема подкупи.“
— Тъст!… Какъв тъст съм аз, да го вземе дяволът? Vous revez, mon cher.32 Разбира се, всяко друго момиче би се зарадвало на такъв кандидат. Разсъдете сам: човек смел, умен, сам се е издигнал, в две губернии теглел каиша…
— В …ска губерния губернатора за носа водил — забеляза Шубин.
— Много е възможно. Навярно така е трябвало. Практичен, предприемчив…
— И на карти добре играе — пак забеляза Шубин.
— Е де, и на карти добре играе. Но Елена Николаевна… Можеш ли да я разбереш? Любопитен съм ще се намери ли човек, който би се наел да разбере какво иска тя. Ту е весела, ту скучае; отслабне изведнаж така, че не ти се ще да я гледаш, а после изведнаж се поправи, и всичко това без всякаква видима причина…
Влезе един неугледен лакей с поднос, на който имаше чашка кафе, съд с каймак и сухари.
— Бащата харесва кандидата — продължи Николай Артемевич, като размахваше сухара, — а дъщерята не ще и да знае! Хубаво е било в предишните патриархални времена, но сега ние всичко изменихме. Nous avons change tout ca. Сега госпожицата разговаря, с когото си иска, чете, каквото си иска; тръгва сама из Москва, без лакей, без прислужница, като в Париж; и всичко това е прието. Тия дни питам: къде е Елена Николаевна? Казват, благоволи да излезе. Къде? Неизвестно. Какво — това ред ли е?
— Вземете си чашката и освободете човека — промълви Шубин. — Сам вие казвате, че не трябва devant les domestiques — прибави той тихо.
Лакеят погледна изпод вежди Шубин, а Николай Артемевич взе чашката, наля си каймак и сграбчи десетина сухара.
— Исках да кажа — започна той, щом лакеят излезе, — че аз не знача нищо в тая къща. Това е. Защото в наше време всички съдят по външността: някой човек може да е и празен, и глупав, но държи ли се важно — уважават го; а друг може би има таланти, които биха могли… биха могли да принесат голяма полза, но от скромност…
— Вие държавен човек ли сте, Николенка? — попита Шубин с тънък гласен.
— Стига палячовщини! — извика сърдито Николай Артемевич. — Вие се забравяте! Ето ви ново доказателство, че аз не знача нищо в тая къща, нищо!
— Ана Василевна ви притеснява… Нещастният! — продума, като се протегна, Шубин. — Ех, Николай Артемевич, ние и двамата сме виновни! По-добре да бяхте приготвили някакво подаръче за Ана Василевна. Тия днй й е рожденият ден, а вие знаете колко и е скъп и най-малкият знак на внимание от ваша страна.
— Да, Да — бързо отговори Николай Артемевич, — много ви благодаря, че ми напомнихте. Разбира се, разбира се; непременно. И ето аз имам нещичко: фермоарче, тия дни го купих от Розенщраух; само не зная наистина, ще влезе, ли в работа?
— Вие сте го купили за оная, за ревелската жителка, нали?
— Тоест…, аз… да… мислех…
— Е, в такъв случай навярно ще влезе в работа.
Шубин стана от стола.
— Къде ще бъдем тая вечер, Павел Яковлевич, а? — попита Николай Артемевич, като го поглеждаше любезно в очите.
— Но нали вие ще отидете в клуба?
— След клуба… след клуба.
Шубин пак се протегна.
— Не, Николай Артемевич, утре трябва да работя. Друг път. — И той излезе.
Николай Артемевич се намръщи, прекоси два пъти стаята, взе от бюрото кадифената кутийка с „фермоарчето“ и дълго го разглежда и бърса с кърпата си. После седна пред огледалото и се зае старателно да разчесва гъстата си черна коса е важен израз на лицето, наклоняваше главата си ту надясно, ту наляво, издуваше с езпк бузата си и не сваляше очи от прическата си. Някой се изкашля зад гърба му: той се обърна и видя дакся, който му бе донесъл кафето.
— Какво искаш? — попита го той. Николай Артемевич — продума с някаква тържественост лакеят, вие сте наш господар!
— Зная; после?
— Николай Артемевич, вие не ми се сърдете; само че аз, който служа при ваша милост от малък, от робско, значи, усърдие трябва да съобщя на ваша милост…
— Но какво има?
Лакеят се запъна.
— Вие благоволихте да кажете — започна той, че не благоволявате да знаете къде си позволява да се отлъчва Елена Николаевиа. А на мене това ми стана известно.
— Какво дрънкаш, глупак?!
— Ваша воля, само че аз преди четири дни я видях как благоволи да влезе в една къща.