Выбрать главу

Момичето сви рамене и се обърна към Берсенев.

— Той винаги е такъв: отнася се с мене като с дете; а аз вече минах осемнадесет години. Вече съм голяма.

— О боже! — простена Шубин и подбели очи, а Берсенев се усмихна мълчаливо.

Момичето тропна с крак.

— Павел Яковлевич! Ще се разсърдя! Helene беше тръгнала с мене — продължи тя, — но остана в градината. Жегата я уплаши, но аз не се страхувам от жега, Да вървим.

Тя тръгна напред по пътечката, като поклащаше леко тънката си снага при всяка стъпка и като отмяташе с хубавата си ръчичка в черна ръкавица меките дълги масури от лицето си.

Приятелите тръгнаха след нея (Шубин ту безмълвно притискаше ръце към сърцето си, ту ги дигаше пад главата си) и след няколко минути се намериха пред една от многобройните дачи около Кунцово. Малка дървена къщичка с мецании, боядисана в розово, се виждаше сред градината и някак наивно надничаше иззад зеленината на дърветата. Зоя първа отвори вратичката, изтича в градината и извика: „Доведох скитниците!“ Младо момиче с бледо и изразително лице стана от скамейката близо до пътечката, а на прага на къщата се показа дама в лилава копринена рокля и като вдигна над главата си батистено бродирало шалче, за да се запази от слънцето, усмихна се меланхолично и лениво.

Ана Василевна Стахова, по баща Шубина, на седем години бе останала кръгло сираче и наследница на доста голямо имение. Тя имаше и много богати, и много бедни роднини; бедните — по бащина линия, богатите — по майчина: сенаторът Волгии и князете Чикурасови. Княз Ардалион Чикурасов, назначен за пени настойник, я настани в най-добрия московски пансион, а след излизането й от пансиона я взе у дома си. Той живееше светски живот и през зимата даваше балове. Бъдещият мъж на Ана Василевна, Николай Артемевич Стахов, я завладя на един от тия балове, гдето тя беше в „прелестна розова рокля с накит от малки рози“. Тя пазеше тоя накит… Николай Артемевич Стахов, син на запасен генерал, ранен през дванадесетата година и получил доходно място в Петербург, на шестнадесет години бе постъпил в юнкерската школа и бе станал гвардеец. Той беше красив, добре сложен и минаваше едва ли не за най-добрия кавалер на вечеринките от средна ръка, които предимно посещаваше: във висшето общество той нямаше достъп. От младини живееше с две мечти: да стане флигел-адютант и да се ожени изгодно; с първата мечта той скоро се прости, но още по-здраво се хвана за втората. Затова всяка зима отиваше в Москва. Николай Артемевич добре говореше френски и минаваше за философ, защото не гуляеше. Още като подпоручик той вече обичаше настойчиво да спори, например за това: може ли човек през целия си живот да обиколи цялото земно кълбо, може ли да знае какво става на морското дъно — и винаги поддържаше, че не може.

Николай Артемевич минаваше вече двадесет и пет години, когато „пипна“ Ана Василевна; даде си оставката и отиде на село да се занимава със стопанството. Селският живот скоро му омръзна, а имението беше дадено под аренда; той се засели в Москва, в къщата на жена си. На младини не беше играл никакви игри, а тук се пристрасти към лотото, а когато го забраниха, към картите. В къщи той скучаеше; сприятели се с една вдовица от немски произход и прекарваше при нея почти всичкото си време. През лятото на петдесет и третата година той не отиде в Кунцово: остана в Москва, уж да използува минералните води; всъщност не му се искаше да се раздели със своята вдовица. Впрочем той и с нея разговаряше малко, а повече спореше: дали може да се предсказва времето и т.н. Веднъж някой го нарече frondeur; този епитет много му се хареса. „Да — мислеше той, като отпущаше самодоволно ъглите на устата си и се поклащаше, — мене лесно не можеш задоволи и не можеш измами.“ Фрондьорството на Николай Артемевич се състоеше в това, че като чуе например думата „нерви“, ще каже: „А какво е това нерви?“ Или някой помене пред него за успехите на астрономията, а той ще каже: „А вие вярвате ли в астрономията?“ А когато искаше окончателно да срази противника, казваше: „Всичко това са само фрази.“ Трябва да се признае, че за много хора такива възражения се струваха (и досега се струват) неопровержими; по Николай Артемевич съвсем не подозираше, че Августина Христиановна в писмата си до своята братовчедка Феодолинда Петерзилиус го наричаше mein Pinselchen2.

Жената на Николай Артемевич, Ана Василевна, беше дребна и слабичка жена, с тънки черти на лицето, склонна към вълнение и тъга. В пансиона тя се занимаваше с музика и четеше романи, после изостави всичко това; започна да се труфи, и това остави; зае се с възпитан нето на дъщеря си, и това я умори и тя я предаде в ръцете на гувернантката; накрая единственото, което правеше, беше да тъжи и мълчаливо да се вълнува. Раждането на Елена Николаевна разстрои здравето й и тя вече не можеше да има деца; Николай Артемевич загатваше за това обстоятелство, за да оправдае познанството си с Августина Христиановна. Изневярата на мъжа й много огорчаваше Ана Василевна; особено й беше мъчно, че веднаж той с измама подари на своята немкиня чифт сиви коне от нейната, на Ана Василевна, конюшня. В очи тя никога не го укоряваше, но скришом се оплакваше от него подред на всички в къщи, дори на дъщеря си. Ана Василевна не обичаше да излиза; приятно й беше, когато имаше в къщи гост и той разказваше нещо; в самота тя веднага се побеляваше. Сърцето й беше много любещо и меко: животът бързо я беше пречупил.

вернуться

2

Моето глупаче (нем.).