— Право… нямат забеляза Увар Ивапович и отпи от канчето.
— Тъй, тъй. А каква буря от упреци, одумки, приказки ще се вдигне из Москва! От тях тя не се е изплашила… Впрочем тя стои над тях. Тя заминава — и къде? Дори е страшно да се помисли! Колко далече, в какво затънтено място! Какво я чака там? Като че я виждам нощем, във виелица, при тридесет градуса студ да тръгва от някакъв хан. Разделя се с родината си, със семейството си; но аз я разбирам. Кого оставя тука? Кого е видяла? Курнатовци и берсеневци, и такива като моя милост: и това са все пак най-добрите. За какво да жали? Едно е лошо; казват, мъжът й дявол да го вземе, езикът ми не се обръща да произнеса тая дума, — казват, Инсаров храчел кръв; това е лошо. Видях го тия дни, лицето му… само да седнеш и моделираш по него Брут… Знаете ли кой е бил Брут, Увар Иванович?
— Какво има да се знае? Човек.
— Именно: „Човек е бил той.“ Да, лице чудесно, а болнаво, много болнаво.
— Щом ще се сражава… все едно — каза Увар Иванович.
— Щом ще се сражава, е все едно наистина: вие днес съвсем справедливо благоволявате да се изразявате, но да се живее, не е все едно. А пък тя ще иска да поживее с него.
— Младежка работа — отвърна Увар Иванович.
— Да, младежка, славна, смела работа. Смърт, живот, борба, падение, тържество, любов, свобода, родина… Добре, добре. Дай боже всекиму! Това не е, като да седиш до гуша в блатото и да се мъчиш да показваш, че ти е все едно, когато всъщност наистина ти е все едно. А там — опънати струни: или удряй върху тях, та да те чуе целият свят, или се провали!
Шубин склони глава на гърдите си.
— Да — продължи той след дълго мълчание. — Инсаров я заслужава. Но впрочем що за глупост! Никой не я заслужава. Инсаров… Инсаров… Защо е това лъжливо смирение? Е, да речем, че той е юнак, ще устои, макар че досега е вършил същото, което и ние, грешните, пък ние да не сме някаква смет? Например аз, нима аз съм смет, Увар Ивапович? Нима бог толкова ме е онеправдал? Никакви способности, никакъв талант ли не ми е дал? Кой знае, може би името на Павел Шубин ще бъде след време славно име? Ето на масата ви един меден грош. Кой знае, може би някога, след сто години, тази мед ще се употреби за статуя на Павел Шубин, издигната в негова чест от благодарното потомство?
Увар Иванович се опря на лакътя си и се загледа в разгорещилия се художник.
— Далечна песен — продума той най-после, като раздвижи пръстите си както обикновено, — за другите е дума, а ти… такова… за себе си.
— О, велики философе на руската земя! — възкликна Шубин. — Всяка ваша дума е чисто злато и не на мене…… на вас трябва да се издигне статуя и с това се заемам аз! Ето както сега лежите, в тази поза, в която не знаеш какво преобладава — леност или сила? — така и ще ви извая. Със справедливия си укор вие поразихте моя егоизъм и моето самолюбие! Да! Да! Няма защо да говорим за себе си; няма защо да се хвалим. Няма още у нас нищо, няма хора, където и да погледнели. Всичко или дребосък, гризачи, хамдетчета, самоеди, или тъмнина и пустота подземна, или бърборковци, преливащи от пусто в празно, и барабанни палки! А пък и какви още има: изучили себе си до позорна тънкост, непрестанно опипват пулса си при всяко свое усещане и докладват сами на себе си: ето какво, казва, чувствувам аз, ето какво мисля. Полезно, сериозно занимание! Не, ако между нас нмаше свестни хора, не би избягало от нас това момиче, тая чувствителна душа не би се изплъзнала като риба във водата! И какво е това, Увар Ивановнч! Кога ще дойде нашето време? Кога у нас ще се родят хора?
— Почакай — отговори Увар Иванович, — ще се родят.
— Ще се родят! Ех ти, иочво! Черноземна сило! Ти ли каза: ще се родят? Но внимавайте, аз ще запиша думите ви. А защо гасите свещта?
— Спи ми се, лека нощ.
XXXI
Шубин каза истината. Неочакваното известие за сватбата иа Елена едва не уби Ана Василевна. Тя легна на легло. Николай Артемевич настоя пред нея да не пуска дъщеря си да се вества пред очите й; той сякаш се зарадва, че случаят му даваше възможност да се покаже в пълната си тежест като господар на къщата, във всичката си сила на глава на семейството: той непрестанно вдигаше врява и крещеше на слугите и само повтаряше:
„Аз ще ви покажа кой съм, ще ви дам да разберете — почакайте!“ Докато той стоеше в къщи, Ана Василевна не виждаше Елена и се задоволяваше с присъствието на Зоя, която много усърдно й услужваше, а в себе си мислеше: „Diesen Jnsaroff vorziehen — und wem!“37. Но щом Николай Артемевич излезеше (а това се случваше много често: Августина Христиановна наистина се бе върнала), Елена отиваше при майка си — и тя дълго, мълчаливо, със сълзи я гледаше. Този ням укор по-дълбоко от всичко друго проникваше в сърцето на Елена; не разкаяние чувствуваше тя тогава, а дълбока, безкрайна жалост, подобна на разкаяние.