— Бях болен, Ана Василевна — отговори Инсасаров, и сега още не съм се поправил съвсем; но се надявам родният въздух да ме възстанови окончателно.
— Да… България! — прошепна Ана Василевна и помисли: „Боже мой, българин, умиращ, гласът му сякаш излиза от бъчва, очите — изцъклени, истински скелет, палтото му като че е чуждо, жълт като смин и тя е негова жена, тя го обича… та това е някакъв сън…“ Но тя веднага се опомни.
— Дмитрий Никанорович — каза тя, — вие непременно… непременно ли трябва да заминете?
— Непременно, Ана Василевна.
Ана Василевна го погледна.
— Ох, Дмитрий Никанорович, да не дава бог да изпитате това, което изпитвам аз сега… Но вие обещавате да я пазите, да я обичате… Лишения вие няма да търпите, докато съм жива аз!
Сълзи задавиха гласа й. Тя разтвори обятията си и Елена и Инсаров я прегърнаха.
Съдбоносният ден настъпи най-после. Решено бе Елена да се сбогува с родителите си в къщи, а да търгне на път от квартирата на Инсаров. Заминаването бе определено за дванадесет часа. Четвърт час преди определеното време дойде Берсенев. Той предполагаше, че ще завари у Инсаров негови съотечественици, които ще искат да го изпратят; но всички те вече бяха заминали преди него; бяха заминали също и известните на читателя две тайнствени личности (те бяха свидетели на сватбата на Инсаров). Шивачът посрещна с поклон „добрия господин“; той, може би от мъка, а може би от радост, че мебелите оставаха за него, здравата се беше напил: жена му скоро го отведе. В стаята вече всичко беше наредено; куфар, превързан с въже, стоеше на пода. Берсепев се замисли: много спомени нахлуха в душата му.
Отдавна бе ударил дванадесет часът и коларят вече бе докарал конете, а „младите“ все още не идеха, Най-после се чуха бързи стъпки по стълбата и Елена влезе, съпроводена от Инсаров и Шубин. Очите й бяха зачервени: тя бе оставила майка си припаднала — сбогуването беше много тежко. Елена вече повече от седмица не беше виждала Берсенев: в последно време той рядко ходеше у Стахови. Тя не очакваше да го срещне и извика: „Вие сте тук! Благодаря ви!“ — и се хвърли на шията му; Инсаров също го прегърна. Настъпи мъчително мълчание. Какво можеха да си кажат тия трима души, какво чувствуваха тези три сърца? Шубин разбра, че е необходимо с жив звук, с думи да прекрати това мълчание.
— Събра се пак нашето трио — заговори той, — …за последен път! Да се покорим на повелите на съдбата, да поменем миналото с добро — и с бога напред в новия живот! „С бога, в далечния път“ — запя той и спря. Стана му изведнаж съвестно и неловко. Грешно е да се пее там, дето има покойник; а в тоя миг в тая стая умираше онова минало, за което той помена, миналото на хората, събрани в нея. То умираше, за да се възроди за нов живот може би… но все пак умираше…
— Е, Елена — започна Инсаров, като се обръщаше към жена си, — струва ми се, всичко е готово? Всичко е заплатено, прибрано. Остава само да се свали тоя куфар. Хазаин!
Хазаинът влезе в стаята заедно с жена си и дъщеря си. Той изслуша, като леко се олюляваше, нареждането на Инсаров, сложи куфара на рамото си и бързо изтича надолу по стълбата, трополейки с ботушите.
— Сега по руския обичай трябва да седнем — забеляза Инсаров.
Всички седнаха: Берсенев се настани на стария диван; Елена седна до него; хазайката и дъщеря й приседнаха на прага. Всички млъкнаха; усмихваха се напрегнато и никой не знаеше защо се усмихва; на всекиго се искаше да каже нещо на прощаване и всеки (с изключение, разбира се, на хазайката и дъщеря й; те само блещеха очи), всеки чувствуваше, че в подобни моменти е позволено да се говорят само глупости, че всяка значителна или умна, или просто задушевна дума би била някак си неуместна, почти неискрена. Инсаров стана пръв и почна да се кръсти… „Сбогом, наша стаичке!“ — извика той.
Разнесоха се целувки, звънки, но студени целувки на раздяла, напътствени, недоизказани пожелания, обещания за писане, последни, полусподавени прощални думи…
Елена, цяла в сълзи, вече сядаше в шейната; Инсаров грижливо покриваше краката й с килимче; Шубин, Берсенев, хазаинът, жена му, дъщеря му с все същата кърпа на главата, вратарят, един случаен майстор в халат на райета — всички стояха при входа, когато неочаквано в двора влетя една богата шейна, впрегната е буен кон, и от нея, изтърсвайки снега от яката на шинела, изскочи Николай Артемевич.
— Сварих ги, слава богу! — възкликна той и изтича към колата. — Ето ти, Елена, нашата последна родителска благословия — каза той, като се наведе под гюрука, извади от джоба на сюртука си малка иконичка, зашита в кадифено калъфче, и я сложи на шията й. Тя заплака и започна да целува ръцете му, а в това време коларят измъкна от предната страна на шейната бутилка шампанско и три чаши.