че живеем, дишаме, мислим заедно, че сме свързани завинаги… Искаш ли?
— Щом ти искаш това, Елена — отговори Инсаров, — значи, и аз го искам.
— Знаех това — забеляза с усмивка Елена. — Да вървим, да вървим.
Те се върнаха в гондолата, седнаха и поръчаха да ги возят бавно по Canal Grande.
Който не е виждал Венеция през април, той едва ли познава цялата неизказана прелест на тоя вълшебен град. Тишината и нежността на пролетта приличат на Венеция, както яркото лятно слънце — на великолепната Генуа, както златото и пурпурът на есента — на великия старец — Рим. Като пролетта красотата на Венеция и трогва, и възбужда желания; тя мъчи и дразни неопитното сърце като обещание за близко, не загадъчно, но тайнствено щастие. Всичко в нея е светло, ясно и е обвито от приспивния воал на някаква влюбена тишина: всичко в нея мълчи, всичко е приветливо; всичко в нея е женствено, като се почне от самото й име: ненапразно само тя е наречена Прекрасна. Грамади дворци, църкви се издигат леки и красиви като чуден сън на млад бог; има нещо приказно, нещо пленително странно в зеленосивия блясък и в копринените преливания на немите вълни на каналите, в безшумния бяг на гондолите, в отсъствието на груби градски звукове, грубо трополене, трясък и врява. „Венеция умира, Венеция запустя“ — ви казват нейните жители; но може би тъкмо тази последна пролет, прелестта на повяхването в самия разцвет, в тържеството на красотата й е липсвала. Който не я е виждал, той не я познава: нито Каналети, нито Гварди (да не говорим за най-новите живописци) са в състояние да предадат тая сребриста нежност на въздуха, тая отлитаща и едновременно близка далечина, това дивно съзвучие от най-изящни очертания и чезнещи багри. Който си е отживял, който е смазан от живота, няма защо да посещава Венеция: тя ще бъде за него горчива като спомена за несбъднати мечти от младини; но сладко ще бъде за оногова, в когото кипят още сили, който се чувствува щастлив; нека той донесе своето щастие под нейните очарователни небеса и колкото и лъчезарно да е то, тя още ще го позлати с неувяхващо сияние.
Гондолата, в която седяха Инсаров и Елена, тихичко мина Riva dei Schiavoni40, Двореца на дожите, Пиадзета и влезе в Големия канал. От двете страни се простираха мраморни дворци; те сякаш плаваха тихо отстрани, като едва позволяваха на погледа да обхване и да разбере цялата им красота. Елена се чувствуваше дълбоко щастлива; в лазура на нейното небе имаше едно тъмно облаче — и то се отдалечаваше: Инсаров беше много по-добре тоя ден. Те доплуваха до стръмната арка Риалто и се върнаха назад. Елена се страхуваше от студа на черквите за Инсаров; но тя си спомни за академията delle Belle arti41 и каза на гондолиера да кара натам. Те бързо обходиха всичките зали на тоя малък музей. Нито познавачи, нито дилетанти, те не се спираха на всяка картина, не се напрягаха: някаква светла веселост ги бе обхванала неочаквано. Изведнаж всичко им се стори много забавно. (Децата добре познават това чувство.) За голяма почуда на тримата посетители англичани Елена се смя до сълзи на свети Марко от Тинторето, който скача от небето като жаба във вода, за да спаси измъчвания роб; Инсаров пък изпадна във възторг от гърба и прасците на онзи енергичен мъж в зелен плащ, който стои на пръв план в Тициановото Възнесение и дига ръце след Мадоната; затуй пък самата Мадона — прекрасна, силна жена, спокойно и величествено устремена към бога-отца — порази и Инсаров, и Елена; хареса им също строгата и свята картина на стария Чима да Конеляно. Като излизаха от академията, те още веднъж погледнаха вървящите след тях англичани с дълги заешки зъби и увиснали бакембарди — и се засмяха; видяха гондолиера си с къса куртка и къси панталони — и се засмяха; видяха една продавачка с кокче бели коси на върха на главата — и се засмяха по-силно от преди; погледнаха се най-после един друг в лицето — и се заляха в смях, а щом седнаха в гондолата — силно, силно си стиснаха ръцете. Стигнаха в хотела, изтичаха в стаята си и поръчаха да им донесат обяда. Веселостта не ги напусна по време на яденето. Черпеха се един друг, пиха за здравето на московските приятели, ръкопляскаха на прислужника за вкусното ястие от риба и все искаха от него живи frutti di mare42; прислужникът свиваше рамене и удряше токове, а като излезеше, поклащаше глава, а веднаж дори с въздишка прошепна: „Poveretti!“ (Горките!) След обеда те отидоха на театър.