Рендич беше далматииец, моряк, с когото Инсаров се бе запознал по време на своето пътуване към родината си и когото намери във Венеция. Той беше човек суров, груб, смел и предан на славянското дело. Презираше турците и ненавиждаше австрийците.
— Колко време трябва да останете във Венеция? — запита го по италиански Елена. И гласът й беше безжизнен като лицето й.
— Един ден, за да натоварим и да не възбудим подозрение, а след туй право в Зара. Няма да зарадвам нашите земляци. Отдавна го чакаха; на него се надяваха.
— На него се надяваха — повтори машинално Елена.
— Кога ще го погребете? — попита Рендич. Елена не отговори веднага.
— Утре.
— Утре? Аз ще остана: искам да хвърля шепа пръст на гроба му. Трябва и на вас да помогна. А по-добре би било да лежи в славянска земя.
Елена погледна Рендич.
— Капитане — каза тя, — вземете и мене, и него и ни преведете на другата страна на морето, далеч оттука. Възможно ли е?
Рендич се замисли.
— Възможно е, само че е свързано с много главоболия. Ще трябва да се разправяме с тукашното проклето началство. Но да предположим, че всичко наредим, че го погребем там, как ще ви върна назад?
— Няма да има нужда да ме връщате назад.
— Как? А къде ще останете?
— Аз ще си намеря място; само ни вземете, вземете мене.
Рендич се почеса по тила.
— Както обичате, но всичко това е много главоболие. Ще отида да се опитам: а вие ме чакайте тука след два часа.
Той излезе. Елена отиде в съседната стая, облегна се на стената и дълго стоя като вкаменена. После коленичи, но не можа да се моли. В душата й нямаше укори; тя не се осмеляваше да пита бога защо не я пощади, не я пожали, не я опази, защо я наказа повече, отколкото заслужаваше вината й, ако е имало вина? Всеки от нас е виновен вече за това, че живее, и няма такъв велик мислител, няма такъв благодетел на човечеството, който заради ползата, която принася, би могъл да се надява, че има право да живее… Но Елена не можеше да се моли: тя се бе вкаменила.
Същата нощ една широка лодка отплува от хотела, дето живееха Инсарови. В лодката седеше Елена с Рендич и имаше един дълъг сандък, покрит с черно сукно. Те плуваха около един час и доплуваха най-сетне до едно малко двумачтово корабче, което беше закотвено в самия изход, на пристанището. Елена и Рендич се качиха на кораба; моряците внесоха сандъка. Към полунощ се вдигна буря, но рано сутринта корабът вече минаваше Лидо. През деня бурята се разрази със страшна сила и опитните моряци в канторите на „Лойд“ клатеха глави и не чакаха нищо добро. Адриатическо море между Венеция, Триест и далматинския бряг е извънредно опасно.
Три седмици след заминаването на Елена от Венеция Ана Василевна получи в Москва следното писмо:
„Мили ми родители, завинаги се прощавам с вас. Повече няма да ме видите. Вчера почина Дмитрий. Всичко е свършено за мене. Днес заминавам с неговото тяло за Зара. Ще го погреба и какво ще стане с мен, не зная. Но аз нямам друга родина освен родината на Д. Там се готви въстание, готвят се за война; аз ще стана милосердна сестра; ще се грижа за болни, ранени. Не зная какво ще стане с мене, но аз и след смъртта на Д. ще остана вярна на паметта му, на делото на целия му живот. Аз научих български и сръбски. Вероятно няма да понеса всичко това — толкова по-добре. Аз съм на края на бездната и трябва да падна. Съдбата ни свърза ненапразно: кой знае, може би аз го убих; сега е негов ред да ме повлече след себе си. Аз търсех щастие — а ще намеря може би смърт. Изглежда, така е трябвало; изглежда, имало е вина… Но смъртта всичко прикрива и примирява, нали? Простете ми всички огорчения, които ви причиних: това не зависеше от мене. А да се върна в Русия — защо? Какво ще правя в Русия?
Приемете моите последни целувки и благословии и не ме осъждайте.
Оттогава минаха вече около пет години и никакво известие не дойде повече за Елена. Безплодни останаха всички писма, запитвания; напразно сам Николай Артемевич след сключване на мира ходи във Венеция и в Зара; във Венеция той научи онова, което е вече известно на читателя, а в Зара никой не можа да му даде положителни сведения за Рендич и кораба, който той бе наел. Носеха се слухове, че уж преди няколко години морето след силна буря изхвърлило на брега ковчег, в който намерили трупа на някакъв мъж… По други, по-достоверни сведения, този ковчег съвсем не бил изхвърлен от морето, а бил докаран и погребан край брега от една дама-чужденка, пристига ала от Венеция; някои прибавяха, че видели после чая дама в Херцеговина, при войската, която тогава се събирала; описваха дори: облеклото, черно от главата до петите. Както и да е, следите на Елена изчезват завинаги и безвъзвратно и никой не знае жива ли е още, крие ли се някъде, или се е свършила малката игра на живота, свършило се е лекото му кипене и е дошъл редът на смъртта. Случва се човек да се събуди и с неволна уплаха да се запита: нима съм вече на тридесет… четиридесет… петдесет години? Как така скоро мина животът? Как тъй смъртта е дошла толкова близко? Смъртта е като рибар, който е уловил риба в мрежата си и я оставя временно във водата: рибата още плува, по тя е в мрежата и рибарят ще я изтегли — когато поиска.