— Другиго? Кого?
— Кого? Тебе! — възкликна Шубин и удари Берсенев по рамото.
— Мене!
— Тебе — повтори Шубин.
Берсенев отстъпи крачка назад и застина на място. Шубин го погледна изпитателно.
— И това те учудва? Ти си скромен младеж. Но тя те обича. За това можеш да бъдеш спокоен.
— Какви глупости дрънкаш! — произнесе най-сетне с досада Берсенев.
— Не, не са глупости! А впрочем защо стоим? Да вървим напред. Като върви човек, е по-леко. Аз я познавам отдавна, и добре я познавам. Не може да греша. Ти допадна на сърцето й. Беше време, когато й харесвах; но, първо, аз за пея съм твърде лекомислен младеж, а ти си същество сериозно, ти си нравствено и физически чиста личност, ти си… чакай, не съм свършил, ти си добросъвестно умерен ентусиаст, истински представител на онези жреци на науката, с които — не, не с които, — с каквито така справедливо се гордее класата на средното руско дворянство! А, второ, Елена тия дни ме завари, като целувах ръцете на Зоя!
— На Зоя?
— Да, на Зоя. Какво да правиш? Тя има такива хубави рамене!
— Рамене!
— Е, да, рамене, ръце, не е ли все едно? Елена ме завари в тия свободни занимания след обеда, а преди обед аз в нейно присъствие се карах на Зоя. За съжаление Елена не разбира цялата естественост на подобни противоречия. И ето, яви се ти: ти вярваш… — — в какво ли вярваш ти?… — ти се червиш, смущаваш се, говориш за Шилер, за Шелинг (а тя все търси забележителни хора) — ето че и победи, а аз, нещастният, се мъча да се шегувам… а… в същото време…
Шубин изведнаж заплака, отдръпна се встрани, седна на земята и се хвана за косите.
Берсенев се приближи до него.
— Павел — започна той, — какви са тия детинщини? Моля ти се! Какво ти е днес? Бог знае каква глупост ти е влязла в главата, та плачеш. На мене, право да ти кажа, ми се струва, че се преструваш.
Шубин вдигна глава. Сълзи блестяха на бузите му при лунната светлина, но лицето му се усмихваше.
— Андрей Петрович — заговори той, — ти можеш да мислиш за мене, каквото искаш. Готов съм дори да се съглася, че това сега е истерика, но, ей богу, аз съм влюбен в Елена, а тя обича тебе. Впрочем аз обещах да те изпратя до къщи и ще сдържа обещанието си.
Той етапа.
— Каква нощ! Сребриста, тъмна, млада! Колко е хубаво сега на онези, които са любими. Колко им е приятно да не спят! Ти ще спиш ли, Андрей Петрович?
Берсенев нищо не отговори и ускори крачките си.
— Къде бързаш? — продължи Шубин. — Повярвай ми, такава нощ в твоя живот няма да се повтори, а в къщи те чака Шелинг. Наистина той ти свърши днес работа; по ти вее пак не бързай. Пей, ако умееш, пей още по-силно; ако не умееш — свали шапка, вдигни глава и се усмихвай на звездите. Те всички тебе гледат, само тебе: звездите само това правят — гледат влюбените, затова са така прелестни. Нали си влюбен, Андрей Петрович?… Не ми отговаряш — защо не отговаряш? — заговори пак Шубин. — О, ако се чувствуваш щастлив, мълчи, мълчи! Аз бъбря, защото съм нещастен, аз съм нелюбим, аз съм фокусник, артист, шут; но какви безмълвни възторзи бих пил в тия нощни струи, под тия звезди, под тия елмази, ако знаех, че ме обичат!… Берсенев, щастлив ли си?
Берсенев мълчеше както преди и бързо вървеше по равния път. Напред, между дърветата, заблещукаха светлинните на селцето, в което живееше той; то се състоеше само от десетина малки дачи. В самото му начало, вдясно от пътя, под две разклонени брези се намираше малко дюкянче; всичките му прозорци бяха вече затворени, но широка ивица светлина падаше като ветрило от отворената врата върху утъпканата трева и стигаше върха на дърветата, като озаряваше силно белезникавата опака страна на гъстите листи. Едно момиче, наглед прислужница, стоеше в дюкянчето с гръб към вратата и се пазареше с бакалина: изпод червената кърпа, която бе метнала на главата си и придържаше с голата си ръка под брадичката, едва се виждаше кръглата й бузичка и тънката шийка. Младите мъже стъпиха в ивицата светлина, Шубин погледна вътре в дюкянчето, спря се и извика: „Анушка!“ Момичето живо се обърна. Видяха миловидно, малко широко, по свежо лице с весели кафяви очи и черни вежди. „Анушка!“ — повтори Шубин. Момичето се вгледа в него, изплаши се, засрами се и без да свърши покупките си, се спусна но стълбите, бързо се шмугна край тях и като се озърташе едва забележимо, тръгна наляво през пътя. Бакалинът, човек пълен и равнодушен към всичко в света, като всички извънградски дребни търговци, шумно се прозина след нея, а Шубин се обърна към Берсенев с думите: „Това… това, виждаш ли… тука имам познато семейство… та то е у тях… да не помислиш…“ — и без да довърши, изтича след отдалечаващото се момиче.