Тогава горделивите върхове на Родопите, които толкова пъти сладостно са се разтрептявали от вълшебната му музика, заридали:
Тоя певец на древността, по всяка вероятност не е досущ митологическа личност. Кой знае, дали не са ехтели звуковете на лирата му в същата тая долина, над мелодичните струи на Елидере? Дали тоя шумак не е прокарвал през листето си сладките ноти на лирата му? Верен или измислен, но тоя поетически лик сега ми се мержелее в ума неотвязно, и аз като че чувствувам в околното фъфлене на листака и в звънливото шуртене на ручейчето още да се повтарят, като нежни въздишки, отзивите на неговите песни… Не, човешката душа в Родопите не може да избегне поетическото настроение; тя го възприема заедно със струите на чистия живителен въздух, заедно с тайнствения шум, заедно с омаята от божествените красоти!…
Дойдоха ни и двама нови другари, две момчета каменчета, налбанти, които отиваха за Алабак да подковават воловате; те носят сечивата си в торби на гърба. Те седнаха до нас и на поканата ми взеха слабо участие в обеда ни: тях ги повече интересуваше бинокълът и картата, на която скоро иамериха с викове и възторг родното си село. Те и двете бяха грамотни и доста развитички. Бай Атанас току подаваше чашата с вино на мене, после на себе си. Великодушното питие го оживи и развърза още повече езика му. Тук той ми направи нова изненада, както по-преди на Алабак. Кой ще да повярва? Атанас беше и политик! Той разсъждава с най-сериозен вид по външната политика, той принадлежи също на партия, на която горещо е прегърнал страстите и интересите. Подир това, малко могат да ме учудят, когато ми казват, че швейцарските и белгийските селяни държат политически речи на сборищата. Моят кираджия, ако не може да говори като тях изкустно, не по-малко добре може да разбира своята българска политика… Но Атанас ме само изненада с тая си нова способност — той не ми причини удоволствие. Какъв дявол и тука политиката да се промуша, заедно с мулетата на бай Атанаса! Тя всякъде другаде би била на мястото си, но в тия родопски тайни усои тя е съвсем чужда, досадителна гостенка. Тя дисхармонира и гложде, както закачената по дъбовете тука телеграфна жица, която пренася прозата на административните разпореждания през замислените самотии на Орфеевата планина! Вразуми се, бай Атанасе!
По ме задоволиха масата сведения, които ми дадоха другарите ми за тая покрайнина. Разбрах, че тая полянка с всичките околни гори, принадлежи на селото Корова. Това е голямо богатство. Но самото село не е богато и има поминък мъчен. Гори много, но по стръмнища и мъчни за експлоатация. И, ще кажа аз, слава богу! Природата сякаш сама се е потрудила да запази съкровищата си от неразбрания топор на селяните. Коровските помаци минуват за юнаци, и в румелийско време са даже правили важни услуги на властта в изтребление на „комитите“. Комити тука се наричат харамиите от разни народности, що периодически забикалят из Родопите. Един коровски бабаитин извършил в това отношение един подвиг, който, ако прави чест на неговото вярно стрелецко око, не възхищава много нашето българско чувство. На урвата под Милева скала, в гората, той съзрял една нощ огнец. Става, взима пушката си и отива там. През дънерите той забележил трима хора, които се греели, които разбрал, че са трима харамии, и ги взима на нишан. С едно гръмване поваля двамата, третият избягва. Заранта той занася главите на убитите на българската власт, която го възнаграждава за услугата. Двамата убити разбойници били българи.
Тоя разказ ми докара на ума онова време, когато космополитическите чети от разбойници свободно се разтъпкваха из Родопите, въпреки знаменитите походи на англичанина генерала Бекера, началник на румелийската жандармерия. Тия походи против разбойничеството, поради своята безплодност, бяха станали един предмет за смях и шегобийство. Когато генералът ги търсеше в дълбочините на планината, при Арда, харамиите слазяха в полите й пред Пазарджик, за да се изгубят в чепинските гори, когато Бекер се завърнеше в долината на Марица. Това беше игра на куже-миже. Една нощ бяха обсадили мънастирът св. Петър, два часа на юг от Пазарджик. Мънастирът беше пълен с гости граждани, между тях и пазарджишкия префект, тръгнал също да ги гони. Префектът, възмутен, им прати… няколко самуна хляб! Тогава вдигнаха харамиите обсадата и се отдалечиха. На вежливост те отплатиха с вежливост…