— Защо — питам учуден, — щом имате добрата воля и средства?
— Баните са общински, и за да се прави нещо в тях, трябва да позволи кметът. А нашият кмет е Каменишкият, и не позволява.
— Защо?
— От чиста завист… Каменица и тя има бани, и не искат да направят нашите.
Показаха ми недовършеното здание до мъжката баня.
— На, тук мислехме да станат няколко стаички за събличане, на по-добри хора, но пак не даде кметът!
Ето още де и в каква умразна форма враждуването между двете села е намерило да се прояви. При такива условия властта би трябвало да се намеси и даже да вземе под своя опека тия богати води, тъй глупаво обезценявани от неразбранщината.
За сега желающите чиста баня гости карат някого да я очисти и като се налее колкото до коленете, без да чакат да се напълни, влазят във водата и стоят вътре лежишком — така и аз правех. В цялата долина Лъджане е най-щедро надарено с топли минерални извори. Освен споменатите до тука, на запад из долината на Луковица бликат още десетина големи и малки топли извори, някои от тях с останки от стари заградини, а някои съвсем остали открити. По-важният от тия извори е Велюва баня; тя е проста сграда с керемиден покрив, издигнат не преди много години от един калугер. Названието си дължи на някой си родопски големец, „бан Велю“, който пръв бил построил тук баня, разсипана вече преди векове. Ней било запазено само водоместилището, и поменатия калугер е доправил осталото.
IX. На Манговльон. — Родопските гори. — Чепинското езеро и китът му. — Предания
Първите дни на гостуването си в Лъджане посветих повече на разходки из околностите му, край сенчестите брегове на Ели дере (то тука носи още имато Бистрица и други още имена), из веселата плодовита долина на Луковица, все по-тясна и по-дива във вътрешността си. Катерех се с една книга в ръка на западния от Лъджане връх, Мангов-льон (лен), и под младите елови гори на темето му няколко часа седях оглъбен в съзерцание дивата природа, като морски вълни шумящите черни гори около мен, разбърканото натрупване на гористите чуки на ляво, от които най-близко стърчи, с двете си остри бърда, Острец; ту пък чаках да минат вълнующите се облаци в дъното на западния хоризонт зад Доспатския гребен, та да ми отворят отвреме навреме някой зъб, някоя пирамида от Пирин, нацапана с големи преспи.
Или пък — от тая велика книга на естеството свалях очи на изкуствената, човешката книга, пред мене си, но в която думите и мислите ми се видяха така дребни, до смешност дребни, пусти, без значение и без смисъл пред живата и поразяюща горда и филосовска реч на божията книга, а едно лъхване от ветрец дебнишком се промъкваше между бориките и ми обръщаше листата, като едно дяволито и немирно дете, което не иска да те остави да се занимаваш; сякаш, че ми казваше: „Затвори, затвори книгата, чети я в стаята си, а тук имаш друга храна за очите си!“ И наистина, такова върховно място е най-несгодно за съсредоточаване вниманието в прочит, както е една покойна ливада в сянката на долината; тук сякаш хоризонтите, с всичко онова, що ги оживява, плени: снежни върхове, голи гребени, остри и мрачни чуки, покрити с чер лес, вълнующи се облаци, лазур и румени или златни преливи на слънчевите лучи и безкрайността на свободните простори — упленяват те със своята стихийност, обхващат те в тайнствения океан на своята неодолима мощ… Две очи и една душа и едно сърце са малко тогава, за да хванеш безграничността, да се напиеш от невидимата струя на вечното, на тоя мир величествен и да го побереш в себе си.
Хубав е тоя Мангов льон, защото е лесно достъпен и ти отваря широки кръгозори. Ето на изток видя по-голямата част от Чепинската долина; Като гледам сега това зелено равно дъно между планините, пренасям се мислено в оная далечна епоха, когато него покривало едно езеро. Представлявам си блестящите гладки и тихи, като повърхността на огледалото вълни. Никоя лодка не е порела тия сини вълни и не се е лутала из тесните му, дълбоко вдадени в сушата заливи. Елените, сърните и мечките спокойно са идели да пият на брега му вода, която е правила широки вълнения около муцуните им. А препрадедите на най-древните тракийци, обрасли в козина, с коси паднали до петите или окълцани с остър камък, овити в зверски кожи, и с каменни ножове и копия в ръцете, прехвърляли са се от скала на скала край него, за да издебват някое животно, та да наситят с неговото сурово непосолено месо вечния глад на своите черни, мършави корми… Каква страшна картина е представлявало това мълчаливо езеро, задънено в дълбоките завои на тия купове планини, над които е летял духът на вечната пустота и мълчанието!… Кога се е разпукал процепът между Милева скала и Каркария, та се е изтекло езерото в полето? Каква страшна геологическа сила е опустошила, лиснала, като една чаша вода, водите на тоя безкраен вир, в който са се отражавали сенките на чудовищни птици, от изродени потомци на ихтиозаврите, подир първите хилядни векове от мирозданието?!…