Народното предание, с което и науката се съгласява, разказва само факта без никакво пояснение. Това предание за езерото и за изтичането му през пролома на сегашното Ели дере е местно; то се е предавало през течение на верига векове, от поколения на поколения. Един епизод от него, който се види да му е пришит по-после обяснява чрез тоя катаклизъм названието на планината Каркария. Езерната вода, като рукнала из отворения процеп извлякла със себе си и един исполински воден звяр който приличал на кит, (по гръцки: архариарх). Тоя звяр, откак се изцедила водата, останал на сухо между селата Елидере и Кюсемуратлиево и умрял. Три месеца се събирали кучетата от околните села, та яли месата му. От тогава онова място се нарекло „Псе-поле“, а планинското бърдо остало на изток от пролома, се нарекло „Хархария“ което после турците го изкривили на „Каркария“ както се нарича и до днес.
Това предание днес е тъй популярно в Чепино, щото и децата го разказват. Пръв обяви за него печатно покойния Захариев1.
X. Баня село
Аз посетих и село Баня. Села с подобни названия може да има около двайсетина в отечеството ни, та за отличие това село го наричат още Баня-Чепино или Чепинската баня. Двайсет минути пътуване през нивя на длъж по източната пола на Мангов льон — и стига се там. То е сгушено във входа или гърлото на клисурата, из която излазя шумната Ябланица. Тая река, минала Баня, добива до Лъджане три нови имена: Бистрица, Стара река и Василя2), а оттатък него, при сливането й с Мътница — четвъртото: Елидере. Подобно явление представят още много реки или местности в България, та забъркват доста картографите и пътниците.
Още при пръв поглед се убедих, че Баня има местоположение твърде хубаво, далеко по-хубаво от Лъджане. Поставена в дъното на южния залив, който прави западната Чепинска долина, до гористите поли на околните бърда, край реката, и прохладявана от вадите й, тя е кипнала в буйна растителност от елхи и тополи, всред която весело изпъкват белите й здания и острото минаре. Из клисурата вее постоянно хладец, та прави летуването тука едно от най-приятните. Човек, където да поггледне, с изключение на север, вижда пред себе си зелени балкани, превъзходни места за разходка и лов. Две офицерски семейства гостуваха за сега в селото. То има по-хубави гостилници и по-добри здания от Лъджане, както и по-голямо оживление — всичко това му дава физиономията на градец. То е най-голямото от чепинските села (около 450 къщи), и като тях, намира поминакът си главно в земеделие, дърварство и индустрия (абаджилък) от части и в търговия. Тук живеят и най-влиятелните големци помаци.
Но Баня има голям грях пред чепинските българи: в нея е бил сборния пункт на чепинските помаци в 1876 година, от дето са потеглили за Батак. Мнозина банянски първенци, познати като водачи на кръвожадната тълпа, сега си живеят спокойно, обезпечени от имотите си, и даже се радват на първата си почит. Но ни един от тях не признава да е ходил на Батак: всички се отказват категорически кога ги попитат, без да могат да скрият една предателска червенина на лицето… Това съзнание и тая гузност като куршум тежат на съвестта им и в това трябва да се търси една от причините на постоянното изселяне на помаците. Баня са оставили до сто семейства от тях и на местата им прииждат българи от пограничните местности, та градят по-добри жилища, дюкяни и ханове. До сега са се набрали до 50 къщи български. В непродължителни години и Баня ще добие българска физиономия. Тя има условия за най-привлекателен курорт. Лекият климат, горите, реките, студените и горещи извори, градините и прохладата, я правят едно райче, каквито се таят само в най-цветущите долини на Щирия и Крайна, в Австрия. Само й са необходими по-лесни съобщения с другия свят. По-по-лани тук е имало тоже телеграфна станция, но е била вдигната, за голямо тържество на Лъджане.
Тук от кьошка над една бистра вада, засеняна от големи върби, бях извикан от един помак, облечен в граждански дрехи от синьо сукно: той ме канеше да се отбия да пия едно кафе на хладовината. Аз бях тръгнал да видя баните отвъд селото, в клисурата, та се отказах, но той удвои настоятелно просбите си, като прибави, че длъжен съм да приема „топрак бастъ ичин“, и аз отидох на кьошчето. Там бяха още двама помаци, от които единият във френски дрехи, и един български офицер, в бял кител, от жандармерията. Като се запознахме, излезе, че аз се намирам в присъствието на синклита на най-висшите господарствени и религиозни власти в селото: главния пограничен полицейски пристав, наместникът на пазарджишкия мюфтия (той ме повика), помощника му, и надзирателя на помашките училища в чепинско. С тия последните излезе, че сме стари познайници още от Пловдив, през румелийско време. Те бяха едни от помашките младежи, които румелийското правителство възпитаваше в пловдивската гимназия. То правеше това с цел да приготви от тях апостоли за разбуждането националното съзнание у едноверците им, както и на въдворяването сърдечни и братски отношения между тях и съжителите им българи християни…
2
Под първото название я е записал Захариев, под второто — Хр. Константинов, под третото — д-р Иречек. Лъджанци пък я наричат: Банянската река.