II. Пръв поздрав на Родопите. — Белово. — Заник слънце. — Радушно гостоприемство.
Извадих си билет на Софийската гара за Голямо Белово. Голямо Белово бях направил за точка на тръгването ми из Родопите, на които то се намира скрито в полите; от там щях да вляза и се потопя в тоя зелен планински хаос, пълен с такава таинственост и поезия за мене. Но още когато приближавах станцията Баня Костенец, от дето се видят снежните висове и чуки на Родопите, аз се почувствувах техен пленник, цял в обятията на тяхната атмосфера; те ме обхващаха властно със своето величие, приковаваха погледа ми и пълнеха душата ми и мислите ми всецяло със своя стихиен образ. Великите планиии упражняват въз човека същото чаровно влияние, както видът и на морето… И аз с едно истинско сладострастно чувство поглъщах в гърдите си свежия ветрец, що ми полъхваше от големие чалове над Костенец; чинеше ми се, че поимах вече аромата на боровите им гори, що се тъмнееха под гладките им темета, и че схващам морският им шум в кристалното шумолене на младата Марица, на която бистрите струи преди малко са изтичали от подоблачните езера на Мусалла.
По 3 1/3 часа паравозът изпищя, пълнейки с ек Момина Клисура, и спря при Беловска станция. Понеже кола не намерих за Белово, предадох вещите си на два хлапака и тръгнах подир тях. Веднага се озовах в един планински дол, из който шумеше Яденица. Тая река, която се излива в Марица при станцията, иде от вътрешността на Родопите, минувайки през най-гористите местности, главната област на експлоатацията лесовете от барон Хиршовия трион. Големи върби и дъбове покрай бреговете хвърлят дебелата си сянка въз бистрите пенести вълни. От двете страни се издигат рътове, покрити с низък габрак; те вървят успоредно на юг, по-зелени и по-високи, и опират в главната верига на Родопите, цяла облечена с гори, която красиво откроява набраздените си върхове в лазурното небе.
След половина час ход влязох в Белово. Голямо село, притиснато от голи ярове, загнездено надлъж по десния бряг на Яденица. Из единствената тясна улица, с лош калдаръм, между два реда низки къщи — с насядали на праговете купчини жени — и кръчми, аз следвах доста време хлапаците, които ме завеждат най-после в една от последните, дето ми казаха, че имало стаи за гости.
Там отивах с цел да пренощувам, след като си хвана водач и кон, и утре рано да потегля за Чепино. Но кръчмарят ми обади сурово, че няма място; нямаше място за мене и в другите кръчми-ханища, дето питах. Намерих се в чудо. Мислех да се повърна на станцията да преспя в някоя от гостилниците там. Най-после един кръчмар, когото втори път ходих да моля, се смили и ме прие в къщата си за тая нощ. Той ме заведе на горния кат и ми посочи една гола, прашна стая, с два прозореца без стъкла, като ми каза сухо, че постелки и завивки нямал. Нямах и аз свои, но пак слава Богу и на това. Щях да помръзна през нощта, овит само с шала си, но тя, за щастие беше кратка.
Ступанинът след като ме разпитва за целта на пътуването ми и за положението ми в София, осведоми се за името ми, което му каза толкова нещо, колкото и неговото на мене, и си излезе.
Слънцето залазяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това време тук се наричаше „за̀ник слънце“, прекрасен български термин, както и „изгрев-слънце“, който другаде чух; но пишущите братя никога не им дават достъп в литературния език, а ги заменяват учено с километрическите и чужди на духа на българския език: „изгряването на слънцето“ и „захождането на слънцето“. Един господин, който превождаше в един български вестник романа „На разсвете“ от Ежа, беше велемъдро предал това название с „При пукването на зората“!
Няма съмнение, че това се дължи, колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост в знанието езика, който тъй добре знае народът. Въобще той не обича проточеностите и грижливо ги избягва. Той особено избягва глаголните съществителни, като горните, и казва: за̀ход или за̀ник слънце и изгрев слънце, или просто: изгрев; вместо „пукнувание на зората“ — призори; на̀пън вместо напъване, тътен, вместо тътнение; а бъде ли принуден да ги употреби, той пак ги скратява и казва: правене, дигане, пиене, спане и пр.
Г-н Н. (ступанът) пак дойде, но сега с твърде дружелюбна усмивка на лицето, предишната сухост и студената учтивост се смениха с една топлота, на която аз не можах да отгатна причините. На поканата му излязохме на балкона, дето цъфтяха саксиите със светлочервени цветя, с молохи, стамболчичета и други разкошно разцфтяли стръкчета.