Това същото става и с турците в другите места в княжеството. Окото им е все към Азия, въпреки грижите на правителството да ги прикове към земята на бащите им и дедите им. Г. Гастон Дешан, който не преди много е пътувал из Гърция, с тъга разправя как намерил тесалийските полета запустели, поради купното изселение на турците. Но за тях не е мило отечеството, дето се не развява зеленото пророково знаме, като господствующе над всички други. Турците нямат нашата любов към земята, дълбоката привързаност към родните кръгозори. За тях отечеството не е едно материално, осезателно нещо: то състои собствено в религиозната общност, в сбора на правоверните, в съзерцанието на минарето, отдето ходжата високо призовава исляма на молба към аллаха, и в спокойното и лениво съществувание на сметка на потта на гяурите. — Съседството им с гяурите само при такова условие е търпимо за тях. После, чергарският живот не е ново нещо за тяхното скитническо племе. Както някога в родните степи на Туркестан, мохамеданецът и днес, без много двоумение, се решава на преместване жилището си в други предели. Страстта към преселническия живот и днес живее в кръвта му. Ето защо турците така лесно напущат мастата, в които престаят да властвуват, и бягат от Кавказ, Румъния, Гърция, България, за да идат да прекарват нещастен живот в Азия.
При всичката му несимпатичност и невдадливост на културен живот, купното избягване на това население никак не е желателно — от икономическа точка зрение. Пространните родопски планини са населени, с малки изключения, само от помаци. Без тях тая област ще опустее и с това ще се накърнят огромни икономически интереси на страната ни. Да се заместят с българи не може и да се мисли: такава маса българи няма от де да дойдат: много по-родливи места на България остаят рядко населени.
XIII. Гюреш. — Черти от обществения бит на помаците — Песните и езикът им
Но, като оставим тая раздражителна почва на нашите лични национални отношения и погледнем на помаците обективно, като на отделна личност, със своя самостоятелна култура и битие, те представляват доста рязки и оригинални черти и възбуждат нашия интерес.
Аз с особено внимание се вслушвах в говора им, вгледах се във физиономиите им, следях проявленията на обществения им бит, и колко любопитност и оргиналност във всичко!
Ето, например, гюреша им, на който присъствувах няколко вечери. Сега са дните на байрама и те го празнуват с тъпани и зурни из улиците, с пушканета, с гюреши, развлечения, на които властта не туря никаква пречка. Ако първите ме не оставяха да спя мирно, то последните, гюрешите, ми доставяха удоволствие, като един характерен на изток обичай, отдавна изчезнал из българските нрави.
Накрай селото, сред голямо търкало насядали помаци, захваща гюреша при гърмежа на даула от икиндия и трае до подир заход-слънце. Двамата борци, голи до кръстовете, напинат своите жилави мишци във всевъзможни ловки и трудни движения, каквито им налага на всеки миг изискването на пехливанското изкуство. Единият от пехливаните, сух в лицето, малко гърбав и с широки гърди и рамена. Тоя е „баш-пехливанинът“ и героят на всеки един гюреш. Викат го Юсуф пехливан. Той непременно поваля противниците. Но понеже борбата става не толкова за юнашко съзнание, колкото да се заварди стария обичай, без който байрямът не е цял байрям, Юсуф пехливан великодушно щади противниците си и умишлено се приструва, че му е мъчно да ги надвие — за да се продължи борбата по-дълго време, за голямо удоволствие на присътствуващите. Понякога Юсуф нарочно прави опасно пехливанско нападение на колене или на хълбок и дава надмощие на противника си, който бърза да се възползува от благоприятния миг да обърне на гръб Юсуф. Но всичките му усилия са безплодни. Юсуфът се преобръща на една скала, побита в земята и не се поклаща. После, внезапно се изплъзва, като риба от заграбките на другия, и върхлетява отгоре му, при всеобщото изказване на съчувствие и одобрение. Борбата се свършва, или по-добре прекращава най-после: без да има ни победител, ни победен. Двамата борци се прегръщат и повдигат две педи от земята, и ръка за ръка, обикалят из търкалото на зрителите за бакшиш.
Юсуф пехливан е прочут като такъв не само в Чепинско, но и в Рупчос и Ахъчелеби; преди две години, обаче, той имал нещастието, не знам при какъв случай, да обиди някой пристав при изпълнение на длъжността му, и за тоя грях попаднал в пещерския затвор, дето прекарал седем месеци. От тоя затвор Юсуф пехливан изляаъл малко „сандардисан“ и не вече първият…