Една християнска черта, силно отпечатана в нравите на помаците, е още и едноженството. У тях почти не съществуват примери на полигамия. Едно попълзновение за двуженство се е случило преди 7 — 8 години в Ракитово, и то произведе твърде голям смут в целите Родопи, особено по своя трагически край. Аз ще го разкажа. Някой си младеж, Хасан, се залюбил с една ракитовска девойка, твърде хубава и привлекателна помакиня. Когато я довел у тях, за да го венчеят, баща му забележил булката, харесала му се и решава да я вземе. — „Хасане, казал бащата на сина си без никаква забикалка: — гелината аз ще я взема за мене, а ти си търси друга!“ Като чула това, Хасановата майка се уплашила и пратила Хасана по-скоро да доведе имамина, за да го венчее. Но сластолюбивият старец надделял и се венчал с доведената за сина си невяста! Отчаян от бащината си постъпка нещастният Хасан се въоръжил сутринта, отишъл в ближната гора, съблякал се по риза, окачил си дрехите на елховите клони, па се гръмнал в устата. В следствие на това, бащата бил викан на съд в Пещера; но ракитовските аги се наговорили да потушат работата, и дали пристрастни показания, чрез които виновният бил освободен, след като престоял предварителен затвор три-четири месеца.
Помакините са увековечили тая смърт с една песен.
Те пеят такива и на сватби, на тлъки, на сборища. Тия песни имат игривността и лиризмът на другите български песни. Една, впрочем, ме порази, както с оригиналността на образите, така и с красоти от дълбока психология. Аз ще си позволя да я преведа съкратена: Помакът-войник се връща от война зле ранен. Той усеща, че ща умре и пита едно по друго майка си, баща си, сестрите си, либето си: колко дълго ще го жалят?
Майката отговаря:
Бащата отговаря:
Сестрата отговаря:
Либето отговаря:
Да кажа няколко думи и за помашкото наречие в Чепино. Наречието на чепинските помаци е много близко до наречието на останалите помашки предели в Разложко, Неврокопско, Рупчос, Ахачелиби. Забелязва се тая особеност в чепинското, дето числата произнасят пак на български, а не по турски, както другите помаци. Главната му фонетическа разлика от тракйското наречие състои в заменението звуковете ъ, 
, а и е на о, ао, ио. Казват: троса, пот, моча се, калио, льон, горото, булйота, зойме, койо, вместо: търся, път, мъча се, кале, лен, често, гората, булята, змия, кое… По твърдия си изговор и по слабост към гласната о това наречие е спрямо общебългарското, както баварското спремо общегерманското. Срещнах тук чисто български думи, които другаде в България заменят с чужди; например: споменатото по-рано окропа (хавуз, басейн), бърдчино (баир), мамец (яй), кладак (наслагани на куп дърва, костер) и пр.
Но много пречат на чистотата му голямото множество турски думи, вмъкнати благодарение на близките сношения и симпатии с турците. При всичко това, туй наречие представлява голям филологически интерес.
XIV. Каменица
На върх Петровден, на 6 часът заранта, тръгнах за Арапчал на кон.
Арапчал е стръмният горист върх, що се издига на северо-запад от Лъджане. Дивашкият и пустинен вид на тоя върх цял черен от гъстата елова гора, издигнал се начумерен в кръгозора, мамеше погледа ми още от първите дни и аз не можах да се одържа и да му не ида на гости и да се полутам из дивотиите му. Една слободия!
Пътят ми удари към Каменица. Нещо двайсетина минути ход има до Каменица. Срещаха ме купове лъджанчене — жени и мъже, всички пременени, и ме поздравляваха с добра среща и с добър час. Те идеха от Каменица, дето се бяха черкували, защото в Лъджане черква още няма. Някои от тях запитваха любопитно водача ми, кехая Алю, който идеше зад мене, с пушка на гърба, за целта на пътуването ни. Кехаята, като всеки умен водач, отговаряше уклончиво: нямаше нужда да знаят хората, че отиваме там в дивите гори, дето по-често се вестяват хайти, отколкото почтени хора.