Ние продължихме пътя си по една пътека на стръмнината, между дънерите на разредените бели борики.
Скоро завихме на север да минем през една седловина на Илийн-върх и се озовахме в гъста елова гора, гдето се изгубихме. Подир няколко завоя из нея пътеката излезе на открита полянка, „Бялата скала“, от гдето пак ни се лъсна гледката на Сюткя и доспатските колибаци. Тая полянка от юг се увенчаваше от причудлив стълб канара, който сякаш пазеше входа в Арапчал.
На запад от полянката вече се захващаше Арапчал. Подир малка почивка ние се гурнахме в горите му, които изведнаж станаха много гъсти, пусти и мрачни. Пътеката ни заведе през някакви мочурливи бари, с тиня черна като мастило, в някакъв глух и стръмен пущинак, и там се изгуби. Озърнахме се навсякъде — накъде да хванем, па тръгнахме на посока, право пред себе си, по възвишението, за да се изкачим на гърба на Арапчал.
Крупното опустошение на Беловската гора още не беше дошло до тука; но в многото пресечени един метър високо над земята борове, и постелката от трески около тия убити тела, бяха като едни зловещи предтечи на изтреблението, на което близостта предвещаваха… Нашето възлазяне на всеки миг ставаше по-мъчно. Попаднахме в областта на изпадалите борове и елхи. Хиляди изгнили трупове, накръстосани по всяка наша крачка. Повечето трупове не можеха да се прескокнат, а трябваше да ги избикаляме — често да се повръщаме по стъпките си, отблъснати от непроходима мрежа сухи клони, преплетена с жилава паяджина от пълзящи растения, които задръстяха на всяка минута пътя ни. Правите борове, остарели и осърнали, сякаш поразени от ужаса на смъртността, що ги заобикаля, печално отпущаха уморените си клони, облепени дрипаво и обвесени с ресист мъх. Очевидно, задушени в тоя затворен въздух, заразени от миазмите на стихийната гнилост, те не можеха да виреят и клюмаха, като немощни и маложизнени старци, които очакват най-малкия удар на съдбата, за да се повалят при другите. Тия безчислени трупове, натъркаляни един на друг, и на грамади, наумяваха бойното поле на едно велико сражение, или град на гиганти, из който е минал изтребителният бич на чумата. Ние се сломихме и прегънахме одве. Особено конят се измъчи, цял издраскан от острите стърчащи клонове, през които си проправяше път. Из такива места, очевидно, никой не е минавал без крайна необходимост; никъде следа човешка или на добитък по върлата, влажна и задръстена стръмнина.
Това място носи характерно название „Кладакът“.
Алю се огледваше наоколо.
Какво дириш, Альо? — попитах го аз.
— Троса пътйот — без пот мочно ще излезнеме на ворхо.
Действително, ние отдавна бяхме изгубили намерената и едва познаваемата пътека, принудени от срещнатите препятствия да се отклоним далеко от нея и да се скитаме на посока.
— Измочи се!16 — каза ми той.
— А ти не умори ли се?
— Ес сам привикнал. Ние сме люде балканджии. — Тузи, из тая горо съм правил четири години овчарлък.
— Та ти познаваш добре тия места?
— Ой. Нататоко е дори товно, оти таса чосто горото… Тузи ония се криеха… Ес дваж сам давал хляб кайтим-тем, за да едот.
И той ми разправи живота на хайдутите в тая гора и няколко срещи с тях. Хайдутите никога не палили огън нощем, спали в тъмнината и в мокрежа, и получавали хляб от овчарите, които никога не смеели да им откажат, даже оставяли винаги един самун в запас за такива гости. Разумява се, че са се пазили да обадят на властта. До преди две години е било опасно много по тия балкани; защото границата с Турско била близко на два часа нещо. Но от как българската войска я тласна още два часа навътре, хайтите из Македония се страхуват толкова навътре да приближават. После, сега има и стражарски постове навред по границата.
Високо над главите ни, но близко някъде, изяхте глухо гръмотевицата.
— Дожд пада зад върхот… Да крепаме — каза Алю и поведе коня.
Тая дума Алю винаги употребяваше като една команда, когато искаше да тури край на почивката. Тя значеше: да вървим!