Ние уловихме нова посока, на ляво, като слязохме в дола на едно поточе, на което стоплената вода не можа да ни разхлади, и с голяма мъка се провряхме из налягалите по него дървета, та подхванахме урвата на друго бърдо на Арапчал. Тука кладакът понамаля, но него замести непроницаем лабиринт от низки многостъблести борики, прилични, като голям храсталак, които ни бодяха безжалостно листата с острите си игли и ни обливаха с мокрота: преди малко тук бе валяло дъжд.
Излязохме на полянката на една седловина. От тук вече изгледът на гората съвсем се промени. Кладакът престана да я загрозява. Хубави, здрави и прекрасни борове от всякъде се издигаха като зелена стена, из която ни долитаха песни от славеи — и приятен дъх от бориките и от чубриката, силно размирисали от току-що миналия дъждец. Хоризонтът ни беше от всякъде затворен от разкошното вършье на тъмните гори, но картината оставаше очарователно идилическа. Чистата и весела поляна, покрита с росна трева, заблестяла с милионните си елмази на слънцето, радваше, нежеше сладко душата със своя светъл покой и райска уединеност. Една пътека като златна корделка се измъкваше от едно място на гората, на дясно от нас, и просичаше с една сладка линия зеленинището, за да потъне пак в черната гора отсреща. Тая пътека, направена от стадата, даваше радостния печат на живота на тая затънтена самотия.
— Това го викат „Локвата“. Тузи о имало гьол преди — каза Алю, като ми сочеше едно петно от по-тъмнозелена трева, каквато означава присъствието на мочур.
Срещната гора обличаше един нов по-висок върх. Аз го попитах дали от тоя върх ще слезнем в Юндол.
— Ха, има още два-три боруна такваи.
— Какво наричаш борун?
— Борун — бръдчина, като тази-хе.
Аз го поканих с още една цигара.
— Йок, нехта вече… Да крепаме?
Ние влязохме в гората, гдето влазяше и пътеката. Тук ни се отвори широк и прав, но съвсем отвесен път, който стигаше чак до самия върх, гдето един отвор го допираше до самото небе: той приличаше на стълбата на Якова. От тая височина ние се спуснахме в друга една падина с опожарена гора; подир — още много възлази и стръмни спускове през безкрайни борови и дъбови лесове, ту по пътеки с големи и причудливи завои, ту без тях, през непроницаеми гъстаци от млади и стройни борики. Последната подобна гора, през която се спуснахме, се нарича „Стара мандра“. Когато се озовахме на края й, поздравиха ни кучешки лаеве от някое каракачанско стадо.
Пред нас се яви прекрасна планинска долинка. То беше Юндол.
Подир изминатия лабиринт от гори, върхове и стръмнини, видът на тая покойна, гладка и засмяна долинка радва погледа, успокоява душата. Няколко малки локви се лъщят сред зелената трева: тук е главата на беловската река Яденица, която по-нагоре си пробива тесния и дълъг пролом през планините, та на безчислени водоскоци, увеличавана от многобройни горски потоци, отива да се влее в Марица. Няколко мандри се лепят по източния склон, що пада в котловината, която живописно пъстрят татък чарди и стада юрушки. Над западния склон се подава, сякаш че е залепена за гърба му, голата чука на величествената Балабаница. Всички тия бърда наоколо, облечени от гора, запазват хубаво Юндол от ветровете, правят въздуха му мек и напоен обилно с борова миризма. Поради тия му благоприятни условия Юндол е една от точките, които не преди много нарочита докторска комисия бе избирала за бъдещи лечебни станции за слабогръдите. Това, впрочем, ще остане само мечта, като се вземе пред вид отсранеността и мъчнодостъпността на тая висока планинска котловина, в близко съседство още с хайдушките краища на Доспат. На руската карта долината е записана Юн-дол (р. Юн-дол) и аз мислех, че това славянско название е настоящето й, изменено от турците на Юндола, както го употребяват в Чепинско. Но Алю унищожи това ми приятно предположение, като ми обади, че в Родопите има и друга местност с име Юндола (Юн-дала означава място, гдето става пазар на вълна). Едно чучурче при южния изход на долината, от гдето се отваря хубав вид на полския и гол гръб на Куртовския Доспат, а зад него на Пирин, весело изливаше сребристата си струя в дългото дървено корито.
Обядвахме там. После догдето Алю дрема̀, аз се поскитах нататък из долината и седях на разни точки, за да й се налюбувам всякак. Усещах неописана драгост, че се намирам в лоното на това родопско кътче, тъй покойно, тъй цветущо и забравено от света. В подножието на източната бърдчина забележих и признаци от културност: няколко бразди с зеленчук и една ивица около мандрата.
XVI. Едно независимо родопско княжество
Току-що се готвехме да тръгваме, зададоха се откъм мандрите троица конници каракачани. Те приближиха до нас и се взряха с любопитство на тия двама гости на Юндол. Те бяха пременено облечени с нови черни козени гунета, с червени фесове на глава, препасани с черни кърпи. Силяхите им бяха набучени с оръжие.