Юручите се спряха, попитаха ни, какво дирим тука, посбъбраха се нещо, с вид на недоумение, както ми се стори, па потеглиха из пътя си. Алю отиде и ги попита нещо. После се върна и ми каза:
— Имало вечеря тъдява хайти… Хайде да крепаме заедно низбраздно!17 — и той ми хвана стремето на коня, за да яхна.
Юрците тоз час потънаха в дърветата.
От тоя миг видях, че Алю изгуби спокойствието си… Ние бързо тръгнахме по юруците, но те бяха успели да изчезнат из завоите на планината със своите неуморени и силни коне. Спускахме се по южния склон на Арапчал, по много стръмен и каменист път, който по-надолу ще се събере с друма, що иде от Македония. Слънцето припичаше много. Пред нас се разтваряше широка картина от Доспат — див, вълнист, плосък планински гръб с опожарени гори, с печално голи стръмнини, прорязани от многочислени поточни сухи легла, гдето се тъмнеят бедни ивици гора, прилични на някакви петна по безкрайната долина на водораздела.
Ако се взреш хубаво, ще видиш други по-малки разсипани неправилно и на разни разстояния петна там: то са част от колибите на Бабек, или: „Колибакът“, както се наричат с общо име. Само на една точка те са се събрали повечко и наумяват село… То е Флорово, столицата сега на Бабешкия колибак. Зад него, на една могилка, се белее стражарницата на един наш пограничен пост. Далеко в хоризонта картината се завенчава от синкавия и страшно набразден силует на Пирин.
Бабек има своята история. Собствено, Бабек, е дивата планинска покрайнина, която захваща билото и на двата склона на Доспат, между Чепинската област и Разложко.
Тая помашка покрайна, която едва би се заобиколила на 35 часа ход, има до нейде съдбата на много средноафрикански местности, които нямат нито ясни граници, нито определен господар, и се ползуват с една двумислена, но пълна независимост. По постановлението на Берлинския трактат, Бабек биде разделен на две части; главното му село, което също носи названието Бабек, и колибаците отвъд водораздела на Марица и Места, бидоха оставени на Турция; а колибаците отсам тоя вододел бидоха дадени на бившата Източна Румелия. Но дори до 1887 год. тия две части на Бабек, разделени на картата от берлинските дипломати, в същност си останаха неразделни и непринадлежащи никому: Турция бавеше да стъпи във владение на дела си. Източна Румелия не смееше да вземе своя, защото, за да го вземе, трябваше да го превземе, а тя със своята слаба жандармерия нито мислеше да прави такъв рискован опит в дълбочините на Родопите, когато по-насам, под носа на столицата й, Тъмръшлият Ахмедага управляваше независимо своята республика, без да обръща внимание на безбройните покани и безсилни внушения на Румелийското правителство. На предложението му да се предадат, Ахмедага отговаряше като Темистокл на персийския цар: — „Заповядай при нас!“ На тая слабост на Румелийското правителство се дължи главно изгубването на нашата държавна средуелка на Родопите, великолепното корито на река Въча. Когато избухна 6-и септември, тая местност се намери в турски ръце. В последвалия в Цариград турско-български договор нашата дипломация не можеше да не уважи принципа на „fait accompli“, на който тя облягаше притезанията си по съединението на Румелия с България, и биде принудена да узакони онова, което вече съществуваше.
Подир Съединеното положението на нашите колибаци не се измени: в турско-българската спогодба нищо не беше споменато за тях. Когато една година след това, турското правителство въведе свое управление в колибаците, които спадаха в границата му, нашите колибаци съвсем се еманципираха от властта на главатаря си в селото Бабек, и се превърнаха на независима държавица в западните Родопи. Те станаха сборно място, безбедно пристанище на разбойниците и на дезертьорите и контрабандистите на барут и тютюн, както и за укривателите на овце през преброяването на беглика. Като се видяха в пълна сигурност и безнаказаност, колибарите захванаха да върлуват по един обезпокоителен начин. Двама чепински дезертьори организуваха една разбойническа шайка и чрез обири и убийства разпространиха ужаса далеко от пределите на хайдушкото си гняздо. Същевременно те тласкаха гранаците му насам, в ущърб на чепинските села Баня и Лъджане, и разширяваха независимия пояс земя, над който се прогласиха властители. Те още разрушиха една погранична колиба и пропъдиха няколко митнически стражари от постовете им на Юндол, гдето беше тогава нашата принудителна граница. Пътуването на Арапчал и по тия заглъхнали места беше станало невъзможно и главният друм, що води от Чепинско за Македония — замрежен с опасности.