Трябваше да се тури край на това буйствуване. Лани тракийският полк ненадейно нападна на непокорните колибаци и ги завзе без да срещне почти съпротивление. Главатарите на разбойническата шайка, братя Руневи, избягаха в Турция, а главния подбудител, Туберюолу, биде утрепан в минутата, когато командуваше на помаците да пушкат срещу войската. При помазването въоръженото съпротивление на три колибака, един от тях стана жертва на пламъците… Подир това, тридесет и четири колибака бидоха фактически присъединени на България, на която територията се уголеми с едно пространство от няколко десетки квадратни километра. Тая решителна военна операция привлече вниманието на Портата. Последваха преговори между нас и нея и една турско-българска военна комисия на самото място установи, че българите са действували в своите законни граници. В сила на дадената амнистия, повечето избягали колибари се завърнаха в родните си места и уж минават сега за мирни хорица. За жалост, през краткая период на своето независимо и безконтролно съществувание, тая покрайна успя да добие много скръбна физиономия: хубавите й лесове се опустошиха и тя сега представлява една безутешна голота и сиромашия. Покоряването й, макар и късно, ще запази остарелите редки лесове от варварския топор на доспатските катранджии.
Но с това южната ни граница там още не е оправена, именно къде Фотен. Турско-българската демаркационна комисия, която я определяше по-лани, биде безцеремонно прогонена от тамошните помаци, които оспорват българското землище, като очакват, види се, да им се прати и там един полк гости, за да ги накара да се вразумят, като братята им бабечани.
XVII. В дола на Луковица
През ужасно вратоломен път ние се спуснахме в дола на Луковица, като оставихме на дясно от нас ръта, на който стои важният помашки колибак Свети Петър. От тук вече пътят ни въвреше все право на изток, в подножието на Арапчал и край реката, засеен ту от прекрасни високи дъбове, ту от низки, гъсти габраци, що обтачаха бреговете й.
Ние постоянно слушахме от дясно екливото шумтене на реката, която блъскаше вълните си в дълбоката каменна матка, гдето многовековните дъбове топяха дебелите си дънери. Нататък пътят ни потъваше все в по-страшна гора, която го притискаше до скалистите стени и криеше на всяка крачка невидими пусии. Глухотата и пущинакът ставаха грозни, а сега, при слухът на хайтите, станаха зловещи… Два часа държи такъв път. На едно място край него, в шумата, видяхме някакви насядали човеци.
От пръв път ни се видяха подозрителни, но тозчас познахме в тях неколцина цигани — чергари.
Присъствието им в тоя пущинак зарадва Аля, той ми предложи да ги възчакаме и да вървим с тях дружина. И аз не желаех по-добро нещо. Но излезе, че пътниците отиваха за Якоруда в Македония. Ние продължихме пак сами мълчаливо. Луковица гърмеше, закрита от гъстака, твърде глухо и злокобно.
При един завой на скалата, гдето се образуваше малка полянка, заварихме друга дружина насядала на тревата. Бяха юруците, отседнали да им починат и попасат конете. За общо задоволение ние от тука вече тръгнахме наедно. Тия юруци отиваха за Ракитово на сватба, затова бяха така пременени.
Пътят нататък още повече се оживи от срещата с нова дружина юруци и македонци. При всичко, че пътуваха през една страшна местност, тия добри християни не забравяха, че е Петровден днес и бяха твърде весели, защото скоро цялата усоя екна от песни. Аз вярвам, че тая хармоническа излиятелност се дължи на пещерското вино в кръчмите на Лъджане; моите другари-юруци, в качеството си и на свадбари, имаха още по-голямо право да бъдат весели — и нагласиха една от ония провлечени, монотонни и безнадеждно меланхолически песни на гръцкия народ, в които, както и в нашите, се съединява въздухът на страдалческите векове с юнашкия тътен на планините. Аз се вслушвах с голямо внимание и с тъга в тая скръбна мелодия, тъй свойствена на Изток. Заедно с тая песен, сякаш, и самотата стана по-ясна и по-питомна. Пазехме се добре, обаче, да не изтървем дружината. Тя със своите силни коне твърде напредваше и често зад някоя издадена стена изчезваха пред нас червените фесове, и аз бодех нервно пак коня.
Ние се напълно отпуснахме, когато клисурата хвана да се разширява и доста далеко по хълбоците на склоновете да се жълтеят усамотени нивици, признаци на близостта на Лъджане и на питомния свят.