— Докато разтребя стаята, да постоим тука на хладничко, тука най-хубаво е по заник-слънце — каза ми той.
И наистина, вечерната картина беше хубава. Високият зелен рът пред нас, по който мирно пасяха няколко пръснати коне и волове, хвърляше голямата си сянка въз дола, въз овошките и дърветата, които нещо зашумяха, от планината вееше оня тих, хладен и приятен ветрец, който в Станимака гърците наричаха „вечерникос“; скритото зад върха слънце издаваше златни, сияющи снопове лучи, които заливаха високите гористи бърда, тъпи чуки и красиви хълбоци на планината, а в падините остаяха големи петна от сянка. В дъното на тая сянка бучеше буйната Яденица. Тая горска картина имаше чудна прелест под играта на вечерното осветление.
Бай Н. поръча̀ на едно момче, във френски шаячени дрехи, което току-що бе свършило да мете стаята, да донесе ракия. Той ми обади, че това момче е син му, който свенливо се ръкува с мене, кога донесе блюдо със стъкленце ракия и две чашки. Малко подир това дойде и едно момиче, тънкулясто и мършавичко, но с приятно лице, донесе мезенце и се ръкува с мене тоже; то беше дъщеря на гостолюбивия ступанин. Тя се последва скоро и от две други невести, с които мълчишком си стиснахме ръцете. Бай Н. не ми ги отрекомандува, но аз разбрах, че той ми стори чест да ми представи цялото си семейство. Аз не можах да не бъда чувствителен на тия дружески и топли отношения. Лошото мнение, което отначало добих за гостолюбието на българина тука, се измени. Излизаше, че добрите славянски черти не са изчезнали досущ из нравите на нашия селски народ. Трябва само да умееш, да победиш недоверието му. Истина, че аз не знам с какво го победих…
Бай Н., както го разбрах, бе един от заможните беловчани; освен къщата и хана в Белово, той притежава един хан и при станцията. Но главното му занятие е търговия с дървен материал; тя е и главния поминък на селяните. По околните страни и пътища твърде малко сгодно място има за земеделие: лозарство не може също да вирее, защото местността е висока и на усой. Белово е турено на твърде лошо положение. Истинското място за заселение е била широчината при станцията — то там е и било най-напред; но в миналите смутни времена селото се е преместило и задънило навътре в глухата, тясна и мъчнодостъпна клисура. Същото явление представляват стотици още села и паланки из нашето отечество.
Както ни разправя историята, Белово е било едно от укрепените места, които са показали храбро съпротивление на турците при завоеванието. И подир него, то, заедно с други планински паланки, като Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Чепинско, са се ползували с едно привилегировано положение, което е приличало на полунезависимост. Тия села са били задължени да дават войници на Султана, по няколко хиляди души годишно. Те не получавали никакво съдържание и, въоръжени само с копия и боздугани, придружавали военните обози, ровели окопи, гледали конете, секли дърва и изпълнявали други работи, а част от тях пазели при Цариград султанските коне. Срещу това задължение те са живели независимо, управлявани от свои войводи и князове; били освободени от данък и други тегоби и имали право да носят, както турците, разноцветни дрехи. Хиляди от тях са били под стените на Будин и Виена, дори в Египет, заедно с турските войски. Това любопитно учреждение на „войнишки села“ е траяло близо 300 години, дори до началото на нашия век.
На това обстоятелство се дължат и известни морални качества у жителите в поменатите местности, като храброст, вироглавщина, любов към свободен живот, които дадоха на историята ни — най-напред хайдуците, а после бунтовете до 1876 г. Разбойническият дух и до последно време тлееше в тия диви и горски усои на Родопите; те и до днес са главното прибежище на харамии, които почти всяка пролет, с лястовиците заедно, се вестяват тука.
Бай Н. стана и ми каза сбогом, като ме попита желая ли да ми сготвят нещо за вечеря. Понеже аз си носех, приех само предложението му да ми прати вино. Когато влязох в пометената си стая, аз останах смаян: вместо да я найда гола, тя беше постлана цяла и пременена с нови постелки и възглавници. Един чист юрган беше турен на разположението ми. Сякаш, че тя очакваше да приеме някой министър! Тя беше добила ненадейно за мене тоя гостолюбив и празничен вид, чрез ръцете на невестите, които ми се марнаха, че шътът там. Това беше приятна и много ласкателна изненада, на която аз само по-после, мисля, че отгатнах причината: Бай Н…-ят син, който е свършил трети клас и вероятно е запомнил от някоя читанка името ми, беше ме повдигнал кой-знай колко в очите на баща си, та ми се правеше такъв добър прием. Не напразно тая планина е била отечество на Орфея: де ще музите намерят прием в нашия железен век, ако не тука? Това живо момче (то вече е изстояло солдатлъка си), ми шъта и при вечерята с голяма предупредителност и до късно се разговаряхме със сърдечност, като стари приятели.