XIX. Разходки. — Родопското небе
Дванадесет дена гостувах в Лъджане. Тоя срок ще ви се види малко длъшък, като се вземат предвид несгодите на живота там във всяко отношение, както и отсъствието на общество. Дядо Даскал и моят хранител, Героолу, се оплакваха, че тая година ще бъде съвсем ялова за тях. Бедяха най-много изложението в Пловдив, което щеше да се отвори на 2 август, че то ще им вземе това лято обикновените гости от Пазарджик и Пещера, които пестят свободното си време и парите си за там. Не всеки може да си допустне разкоша на две разходки в едно лято! Аз бях вече изгледал чепинската природа и бях посетил всички места, които заслужаваха да се посетят. Когато се наскитах по върховете, аз отивах в ливадите на Луковица, и там, до нейните вълни, под сянката на върбите, четях последните руски журнали — аз се бях досетил да взема със себе си няколко от тях. — Любимото място за прочит ми беше още една висока моравка, на източния край на селото, засеняна от голяма върба и прохлаждена от гръмливата воденична вада, която чрез един бочен улей храни и една дръста. Зад тях е бичкиджийницата на дяда Даскал със своето ухораздирателно търкане. Концертът на всичките тия шумове: на вадата на улеите, на воденичните камъни, на бичкиджийския трион е заглушитален, но и той си имаше една своя мелодия — далеко по-приятна от глъча в Героолувата кръчма, над която бе стаята ми.
Вечер, като притреперваше слънцето над Арапчал, през мрежата на върбовите клони отсреща ми, аз напущах това място и влазях в съседната четвъртита ливада, отвсякъде заградена с жива стена от върби. Там се разхождах около половин час в пълна самотия и тишина, догдето съвсем не отлиташе от източните планини последният багренозлатист блясък на слънцето. Тогава завяваше зефирът, смесен с дъха на косеното сено, и от околните лъки идеха гласовете на косачите, които се прибираха със сгънати коси на рамо. Звънците на стада, някъде зад шумака, задрънкват и полека-лека замират; някоя песен на закъснели косачки иде през листата… Сякаш, че присъствуваш в някоя пасторала на Теокрита и Мосхуса. Въз цялата природа падаше мека синкава сянка, гъстите клонаци ставаха по-сплъстени и по-непрозирни, а песните на птиците постепенно замлъкваха и вълшебен мир зацаруваше в небето.
Небето! Аз почти нищо не говорих до сега за родопското небе — фондът на всичките тия прелестни, или грандиозни картини на тукашната природа. Не сторих това, защото трябваше много да говоря и нищо да не кажа. Нашият език е беден с живописни средства! Аз нямам думи, нита символи, за да дам понятие, макар и най-далечно, за играта на багрите на това разкошно поетично небе на Родопите, за безконечните бляскави и феерически ефекти от светлината в неговия лазур, облаци, утренни и вечерни; гдето нежните полусенки и тонове на цветовете и най-ярките отбляски на пламъка и на среброто се съчетават хармонически в ежеминутно меняющи се картини. Това чудно божие небе, навсякъде прекрасно, това е живописно до омайност, благодарение на гористите планини — богати хранилища на пари — от които си приготвя багрите за декорацията на свода от тоя величайши Рафаело — Слънцето.
XX. Към Батак. — Някои размишления, които буди това име
Сутринта на 3-и юли оставих Лъджане и се запътих към долината на Марица, та от Пазарджик по железницата да се върна в София. Преди да тръгна, мене ми посочиха два пътя за там: единият, който минува през Костандово и Дорково, покатерва се по Каркария и пъпли на изток по гребена й, догдето се спустне по северния му склон при Пещера: тоя път е конски път само и е по-късият: другият тоже тръгва на изток по долината, па възвива на югоизток, минува през Ракитово, покачва се по високото бърдо Бусак, което разделя Чепинската долина от Баташкото поле и през Батак удря право на север по течението на Стара река до Пещера. Тоя път е уж приспособен за кола, но е възможен само за кон. Той е дваж по-дълъг понеже прави голяма обиколка.
Но аз избрах него.
Исках да видя Батак. Имах неодолимо желание да видя местността с това кобно име, което буди в нашето въображение такива кървави видения и хвърля в нашата история зловещата заря на един пожар. Много страдания и тежки дни е прекарало нашето поколение, но, понесено от пороя на новия ни политически живот, то успя в кратко време да забрави миналото. Само едно възпоминание то не може още да забрави: Батак. Поне аз не мога без потръпване да произнеса това име.