Исках — и не ми се щеше. Не ми се щеше, по причина лежаща в темперамента на повечето люде, а особено на днешното българско поколение. Страшните и проклетите възпоминания за тегла плашат душата на щастливия и на оногова, комуто те са чужди; мъчат я безполезно — на други, който лично ги е изпитал и носи недораслите рани от тях. Ние българите (позволете да кажа: тракийските), сме в тоя случай. Рядко ще има тракиец, който да не носи една рана в душата си, една загуба в живота си, една незаличима следа от няколко катастрофи и потреси в разни форми и размери, които сполетяха страната му в продължение на петнадесетина години. Априлското възстание през 1876 година опустоши западната част на Тракия; руско-турската война на следващата — изпепели най-цветущите местности на северната. Самия прелом, докаран от Съединението, велик исторически акт и чреват с такива важни последствия за нашето политическо бъдеще, наложи на Тракия нова, при толкова изкупителни жартви, които тя геройски поднесе на олтаря на отечеството. Батак е страшен в 1876 г.; на 1877 г. той не поразява вече толкова, той не е сам, той има вече подобострастници: има вече Стара Загора, има вече Сопот, има вече Калофер, има вече Карлово19. Истина, че там рядко башибозуците набучваха на ножове децата, но човешките салхани и там бяха ужасни и кървави, но пожарите не изпепелиха по-малко тия градове, далеко стоящи по богатство, индустрия и развитие от Батак. Ако тяхното унищожение не предизвика почти никакъв ек в света, то е, че гръмът на войната беше заглушил всички други ревове, в България от 1876 година не беше вече интересантна през 1877… Великото превъзходство на Батак състои не в големината на жертвите му, а в неговото историческо значение, неговата жертва предизвика войната за освобождението, жертвата на другите — остана безполезна. И ето защо, само Батак запазва правото най-силно да поразява нашите души с името си и да има обаянието на нещо, като българска Голгота…
Г-н Д. В. Манчев, не преди много, ми изпрати една новонапечатана своя книжка с надсловие: Възстанието и клането в Батак, на корици с радостен яснозелен цвят, неприятен и несъответствен на онова, което съдържаше книгата.
Когато се видяхме, той ме попита как ми се харесва тя.
— Не мога да ви кажа — отговорих му.
— Защо?
— Аз не съм я чел още.
— Защо? Нямате време?
— Не, нямам кураж.
Когато г. Манчев изслуша психологическите мотиви, които ми правеха толкова труден прочита на книгата му, той ги намери уважителни и има добрината да се съгласи с мене. После клюмна с глава и прибави меланхолически:
— Представете си, три месеца как съм напечатал „Клането в Батак“, а само седем книги съм продал!
Кога тръгнах за Родопите, аз взех книгата с мене и намерих я написана доста вещо и проникната навсякъде с искрена патриотическа скръб. Значи, не е лоша и не за това не се купува. Признанието на г. Манчева, прочее, дава мярката на психическата енервираност, в която още продължава да се намира българската публика — при някои спомени…
Да, никой няма кураж да чете за Батак.
Както и да е, аз вече тръгвах към него.
XXI. Из долината на Мътница. — Бусакът. — Нови видове
Тоз час навън от Лъджане пътят залъкатуши между посеви от зелени ленове и царевица. Вървяхме сега из напречната хоризонтална линия на Н-то, която съединява две вертикални. Тая равнина, дълга два часа нещо, се оросява от речката Мътница, която два пъти минувахме и твърде заслужено носи името си. Тя иде от Баташкото блато, като си намира път през един разцеп на Каркария. Сутренното слънце, високо излязло над черните ридове на Каркария, озаряваше с някаква пролетна свежест живописните с бориките си хълмове на дясно и от мене; по тревите и билките трептеха още капчици от росата. Денят бе прекрасен, небето чудно синьо. Медю (Мехмед), кираджията, който е речовит, постоянно ми сочи нивята на дяда Даскала, моят лъджански ханджия. Научаваме се, че той бил богат землевладелец, защото недвижимите му имущества възлазят на стотина уврати спорна и плодовита земя. Медю ми посочва една нива, до която печално стърчи щъркелът на един пресъхнал кладенец.
— Виж, казва ми той, тая нива по-напред, в турското, беше селска ливада, и селото оставяше да коси сеното й само един човек. А пък тоя човек беше борчлия да пази и да чисти тоя кладенец, да нагледва и да чисти баните. За хаират беше…
— А защо е сега пресъхнал кладенецът, и баните — мръсни?
— Селото, за да спечели три-четири лири, продаде ливадата на дяда Даскала. И от тогава, както видиш, запусте всичко.