Тия думи на Медя не ми казваха нищо ново за осъдителната наша черта да се отнасяме с немарение към запазването общеполезни постройки. Само турците бяха способни да ги ценят и правят жертви за подобни неща. Обичаят на хаират е една от първите техни граждански добродетели. Безбройни и великолепни обществени сгради: джамии, мостове, чешми, които вред у нас наумяват за пребиванието на турците, свидетелствуват за тая истинна хуманна черта в тяхните нрави. Самите християни оставят безпечно да се разсипват тия постройки, гдето турците там отсъствуват, или, по бедност немогат да ги поддържат.
Из пътя към нас се присъедини и едно момче, яхнало на муле, което отиваше за Ясакория, село отвъд Батак.
Най-напред мълчаливо и свенливо, то най-после продума и тутакси, както става във време на пътуване, завърза се, без никакво запознаване, жив разговор между нас. Иванчо е естествено развито селянче, грамотно, защото намери Ракитово на картата, па много силно се интересува за София. Тя стои във въображението му, като един чудесен и вълшебен град, за който то слушало от някои селяни-солдати. Особено той е любопитен да знае колко ли струват златните лъвове на Шарения мост… Разпитванията му се учестяваха, и все детински и незначителни. Подосади ми, и аз незабелязано въдворих разговора между него и Медя; и разговорът се пренесе на почвата на местните интереси. С учудване аз пак слушах водача си да приказва на един език, съвсем отличен от езика на първия ми водач по Арапчал. Тоя език бе същият, който се говори в пазарджишко. Обяснявам си това с честото Медюво посещаване Пещера и други полски места в качеството си на кираджия.
На Ракитово стигнахме по 8 1/2, часа. То е голямо, населено от помаци и християни, и е живописно разположено между хълмите и бърдото, що заграждат Южния залив на тая част от долината.
Поехме урвата на юг от Ракитово и чрез много лоши зигзаги се изкачихме на върха на бърдото Бусак. От тук още по-хубаво видяхме гребена на Родопите и цялата възточна част на долината, райски хубава от тука, с Дорково в северния й кът, с Констандово в средата, бялнало радостно своите стройни минарета, и с Ракитово, разположено с мозаична прелест под нас. Далеко на северозапад се мержелеят, като бели облаци, някои снежни върхове на Рила или на Родопите, които от тук мъчно могат да се определят. Ние продължавахме да вървим по обраслите с редки, но великански ели рътове на бърдото. Пътят ни завожда все повече в дълбочината на неизходен горски хаос, който не се свършва. Подир обядване и почивка под сянката на елите, при веселото шуртене на едно планинско чучурче, на самия път, ние продължихме пътуването си, от всякъде заградени от зеления зид на гората. Понякога пътят ни извождаще на някой връх, от гдето пак виждахме още по-добре Рила и снежните висоти на Родопите. Аз познах вече и Мусала, и от тук му се поклоних. Аз му даже казах: добро видение! Защото планът ми беше подир Чепино нему да бъда гост. Но съдбата не допусна и тая година да направя това поклонение на родопското величество. Когато излязохме на най-високия хълм, пред нас на изток между дънерите се лъсна чудно зеления килим на едно равно поле — Баташкото.
Аз се спрях с възхищение пред тая рядка картина.
XXII. Баташкото блато
Първата ми мисъл, като хвърлих поглед на Баташкото поле, беше да видя съгласно ли беше с действителността моето досегашно представление за това поле. Защото във всичките си пътувания към нови места аз имам привичка, която ми доставя не малко наслаждение, предварително да си възсъздавам във въображението вида им и при виждането им да сравня до какъв размер съм се измамил в моето духовно прозрение. След като дадеш така на мисълта си усърдно да поработи, първия сюрприз става много по-приятен… Аз препоръчвам това правило на туристите. Напрегнатото ожидание и будно любопитство създават ти, като едно предвкушение на удоволствието, което ти обещава новата, никога невидена картина.
Баташкото поле, което само по едно име знаех, аз си представлявах горе-долу една тъжна, каменлива котловина, прошарена с редки дървета, стеснена между планини, с високия Карлък от юг, във вид на твърде изпъкнал и заострен конус, със село Батак на единия край, а противоположният, състоящ от една обширна локва, задрямала в тъга и пустош, в която се огледва небесния свод със своите облаци. Въобще, представлението не беше хубаво. Чини ми се, че на това предубеждение много спомагаше и самото име „Батак“, защото имената, каквото и да говорят някои, хвърлят някакво таинствено обаяние или грозота въз нещата не само които още не знаем, но и които познаваме…