Жителят С. от това село, например, узнава, че едно солдатче е нарушило чистотата на неговото съпружеско легло. Той го пресреща късно в един дол на планината Санджак, когато се връщал от Фотен, и го пробожда в корема, за щастие, не смъртоносно. Шест месеца пролежало бедното момче от тая рана и две години се протакала съдбата на С., която най-после се свършила с оневиняването му, по недостатък на доказателства. Хитрият мъстител успял да си устрои alibi.
Най-последното и още свежо в умовете отмъщение на наранената любов е особено романтично и наумява малко италианските сюжети на Чиямполи. Кметът Д. в Ясакория се влюбва в годеницата на един съселялин — мома твърде хубава и богата — което не й пречело да пасе бащините си стада. Подир настойчиви задирянета интересната овчарка, кметът успял да й спечели сърцето в ущърб на годеника, решава съвършено да му я отнеме. Планът се скроява от двамата. Един ден, когато овчарката пасла стадото на поляната при една гора, Д. дохожда с коня си, грабва я, уж на сила, мята я на седлото си и препуска с драгоценната си плячка, както легендата изображава в нашите черкови св. Георгия. Но къде препуска героят? Към самата Ясакория, през улиците й та в къщата си.
От тоя час овчарката била жена на кмета, който още сутринта си дал оставката от кметската длъжност, решен да посвети всичките си минути на щастието си… Отритнатият годеник, за общо смайване, се отнесъл много хладнокръвно към позора си. Той продължавал да си гледа работата. Всеки помислил, че той философски прежалил загубата на годеницата си, която сега давала галбите и целувките си на бившия кмет. Но една вечер, когато този се завръщал дома си от полските си занаятия, гръмва пушка и куршумът писва край самото му ухо. Но заранта отритнатият годеник не се намерил в селото. Няма го и до днес.
— Той е сега в Райково, зад границата — завърши Иванчо, като ми сочи към Семералан; — когато научил, че не бил ударил Д., щял сам да се опушне от яд. Д. го обади на турското правителство и то го хванало, но после го пак пустило… Не намерили кабахат… Това се вика ръз… И аз да бях, и аз щях да пушкам.
— То за него лаф не ще — потвърди и Медю, който заедно с мене слуша внимателно историята.
— Какво прави бежанецът сега в Райково? — попитах.
— Там се е заселил, отишла е и майка му… Търговия прави, па е забогатял… ама никога няма да се жени веке, така ще си умре ерген.
— Така, право либе веднаж бива — добави Медю.
— Ама като се изминат седем години, той ще се завърне в село — каза Иванчо със самодоволствие.
— Как ще се върне? Нали ще го дадат под съд?
Не, като се изминат седем години и не хванат някого, макар и да е убил, то законът го опрощава.
— Кой закон?
— Нашият, българският закон — отговори Иванчо самоуверено.
Оставям на грижата на правоведците да проверят истиността на Иванчовото юридическо откритие в нашия наказателен кодекс… Но мене тогава ми дойде на ума друго едно скорошно, много по-трагично събитие, което току-що бях научил от Лъджане: самоубийството на младия офицерин Белопитов на Марициния остров при Пазарджик, след нараняването любовницата си и баща й, в минута на едно изстъпление на дълбока уязвена любов и на самолюбие… Решително, много се лъжат ония, които продължават да уверяват, че у нас романът не може да се роди, защото му липсва в бита ни главният елемент: трагически перипетии на любовната страст. Вълната на живота у нас постоянно разлива и разширява своите талази до най-мирните и плесенясали кътове на народната душа. Има ли голяма беда в това? Не мисля. Това чувство до сега е двигател само на решителности, черни или грозни: утре може да стане — на възвишени и благородни…
XXV. Една българска Голгота
Кога стигнахме на върха на голата могила, при митната стража, на изток се отвори един дълбок, длъгнест дол с река в дъното. А в дола и по урвите му се лепяха бедни, сиви дървени колиби, покрити с плочи, а по-горе зад тях зеленчукови градини и ленища.
Пред мене стоеше Батак.
Не е имало местност, която да съм виждал пръв път с такова вълнение и стискане на сърдцето, както тоя градец. Чини ми се, че същото тревожно чувство изпитва всеки българин, който знае своята история. Батак! Ето Батак — изгубеният в дълбочините на Родопите градец, който на 1876 год. внезапно придоби световна знаменитост, каквато никой български град до тогава не бе имал нито на една стотна част. Батак беше нашето Мисолунги, ако не по героизма, то по ужасите на клането си, и още повече — по последствията си. Както Мисолунги потресе цяла Европа, вдъхнови поетите й, доведе флотите й при Наварин, така и Батак изпълни със страшния си ек двата свята, преобърна цяла Англия на митинг, възпламени величайшия трибун на века, Гладстона, и величайшия му поет — Виктора Юго. Първият, със своите Български ужаси направи България симпатична пръв път на света; вторият — пръв път има случай да си спомни, че съществува на света България и да направи за балканеските славяни известния си пророчески въззив към Европа23. Истина, че като същи французин — във война с географията — той беше турил Батак в Сърбия! До него ден французкият поет в огромната си и дълговременна писателска деятелност само веднъж и неволно бе споменал bulgares (за ритма на cigares)24 дума хвърлена, като ругателен епитет на съдейците на Наполеона III по държавния му преврат в 185224). Излишно е да прибавим, че без Батак нямаше свободна България! Ние въздигаме величествени паметници на юнаците в борбата за българска свобода: Хеопсовата пирамида би била малка за паметника на Батак, комуто се дължи освободителната война.
24
В сбирката „Les Châtiments“ в стихотворението: „Cette nuit lá“,