Аз се спускам към дола на полегатия склон на хълма, който ни затуля още по-голямата част от селото. Карлъкът по-лесно ми откроява своята разтегната пирамида в недосегаемата си висота. Цветущите му зелени поли царствено се спущат дори до самия Батак, като една мантия на императрица. Не може да повярва человек, че в такова красно място е могло да се извърши такова грозно нещо: въображението, готово да вижда всяка страхота в страшна обстановка — защото потребност от хармония вредом се чувствува — охотно си представя Батак съвсем в по-малко живописна картина. Истина, че тук всичката красота е Карлъкът. Самият Батак, когато се озовахме в него, ми се представи много по-грозен и по-тъжен, стиснат, почти задушен, от голи каменливи ярове. Рядко има град по-нещастно разлоложен. Може би отегчителното впечатление се увеличаваше от зрелището на голямата сиромашия, мизерия и безпомощност, която отвред ме обкръжаваше. Тия къщици, набързо съградени на пепелището на първите, са сърцераздиратални по своя нещастен вид, те изглеждат не само печални и глухи, но и глупави. Зданията могат да имат също глупави физиономии, като человеците. Същия безжизнен печат на един тегловен живот, мрътвило и затъпение носят и жителите. — Който не можа да иде в Батак да види това, навярно ще го е видял в други разорени крайове в Тракия: Сопот, Клисура, Калофер и пр. Оцелелите от огъня и от ножа нещастници, които са предпочели да си заровят съществуванията в пепелището и гробищата на своите ближни, приличат на повяхналите бурени, които развалините са пропуснали на свят божи, за глухо, охтичаво съществувание. Сякаш върху тези бледни, изпити, плахи лица още стои отвратителната маска, лепната само от страха и ужасите на катастрофата. Тия хора, от които всякой е изгубил най-малко един член от семейството си, приличат на хора остали живи, подир тежка ампутация. Питаш се кое ги привлича в това място, какви сгоди, какви възпоминания, какви надежди? Последните не никнат вече над едно пепелище, както радостта не никне из един гроб. През всичките тия разорени градове на отечеството е минало проклятието, вечно нещастие е намерило леговището си. Запустението почнато фатално, пак тъй фатално, се продължава, расте, чумоносната сиромашия обезобразява телата, изродява душите, понизява человещината. Който иска да види най-лошите, най-озлобените, най-антипатичните хора, нека да поживее в разсипаните места на Тракия. Вечно съзерцание на дрипите, на развалините, на неизлечимите язви, чужди и свои, не смирява, а раздражва духа. Умразните нагони подават се на яве; призракът на глада, вечния другар на тия съсипани, не извиква никакви добри чувства. Мизерията не по-малко от слободията на богатството е един извор на нравстени грозоти и падения…
Батачанки, впречем, по изгледват бодри и здрави със своите мъжки, груби лица и едри снаги, цели облечени в черно, по местния памтивечен обичай. Тоя траурен цвят напълно хармонира с трагедията на родното им село. При една чешма до главната улица, що върви надлъж по Стара река, куп от тях любопитно ме изглеждат и шепнишком ми казват „добре дошли“. Има някои стари. Аз се взирам в тях и питам се дали не са били свидетелки на клането? Да, непременно. Как са остали живи? По едно чудо, види се. Може би са били изтръгнати из харемите, гдето са били отведени… Аз посрещам техните скръбни погледи и мисля си, че съзирам в тях отблясъка на някакъв пламък, може би оня, който изпепели Батак…