III. Утро. — Пътуване из планината. — Родопски видове. — Песня. — Децата на природата
Сънят ми беше приятен, но кратък през нощта. Аз още по един часа се събудих и вече не заспах — това става винаги с мене, когато ще пътувам. Дори до изгрев, мислите ми, под глухия гърмаж на реката се скитаха по родопските върхове и ми се мержелееха очарователни картини, които не мога да кажа, че надминаха ония, които после видях в действителността.
При всичкия ни наговор с Атанаса (кираджият), който бай Н. бе условил още снощи, да дойде два часа преди да се съмне, за да изкараме повечето път по хладовина, той не пожела с голямата си точност да нащърби репутацията на източния човек: той се яви с трите си мулета, когато слънцето хубаво увенчаваше всичките околни върхове и чуки. На моята приятелска забелжка, той ми отговори:
— Господине, не се бой: додето се изкачим на Алабак, все из сянка кю шетаме.
Атанас беше беловчанин, висок, като бук, с плитка озобана шапка, с лице почерняло и физиономия хайдушка.
На пет часа се разпростих с бай Н. и със семейството му и ги благодарих за гостолюбието им, па се метнах на едното муле — на другото се натовариха вещите ми, а третото яхна кираджият. Още при ъгъла на същата къща, Атанас зави из една тясна уличка наляво и ударихме въз стръмнината, която съставлява хълбока и бърдото. Зелената премяна на плещите и рамената на планината на големи талази се освещаваха от източното слънце, невидимо сега за мене. Небесната синева добиваше на всяка минута златиста и мека лазурност; ни един облак не плаваше из небосвода, от всякъде стеснен и подпрян от зелени планински върхове.
Но хълбока на планината, по който се изкачваме, беше гол както и срещните. Близостта на селото ни обяснява тая голота. Тука, както и навсякъде, дето е изсечена гората, може да се види как природата се старае да поправи опустошенията, които прави човекът. За жалост, не я остават на мира да върши своята работа. Ние вървим по пътя, който е направила компанията на железницата. Пътят е доволно широк и може по него да се върви с кола. Той минува, разбира се, по ония места, които са пострадали най-много от топора и огъня. Печално стърчат черните дънери на отсечените дървета, загубенн между младите фиданки, които са изникнали наоколо, или затрити в земята, която ги отрупва полека-лека, като че иска да ги заличи от погледите на пътниците. Понякога цели дървета лежат тъй, факто са били отсечени, или ония, които са ги секли, отнесли са щото им е трябвало, а другото са оставили да гние, затрупано с трески. Не по тоя път трябва да върви онзи, който мечтае да види непроходими лесове.
Но по-навътре гората става по-съхранена. Пътят върви на извивки между редки, но исполински габъри, букове, бели дъбове с дънери мъховити от северна страна; из самотиите на тоя зелен прохладен лес заехтява гласа на славея; той се дроби и се рони на кристални звукове. Колко е хубаво! Кукувицата от време на време се обажда в листака, който балканският ветрец прави да шумоли и да трепери над главите ни. Пътят се извива като змия из планината, слиза, изкачва се с безброй забикалки, тука по някой връх, там край някой дол. Човешката ръка най-малко е могла да посегне на дърветата, които растът по стръмните урви на доловете. А как хубаво изгледват тия, израстнали едно до друго, прави по стръмнината, които спират окото ви и ви представляват дола, като някоя бездънна пропаст! Вятърът шумоли в листата им, вглъбява се надолу из урвата и чини ви се, че слушате да тече на дъното на дола някоя река. Панорамата се сменява постоянно пред очите ни. Някой рът се простнал на длъж, покрит с гъст лес, над него други се възвишават амфитеатрално един над други. На места дърветата се разделили и видите отдалече, като да се отваря някое тъмно подземие в леса. Няколко ръта подпрели гърбовете си на една страна и образували една мила долина, която приятно примамва очите ви, покрита със зелена морава. Един бистър поток слиза из една теснина и сладко ромоли покрай нея. Много от тия долини са преобърнати в ливади, тревата на които стои още неокосена и ярко зелена.
Водачът, седнал женски на мулето, така щото и двата крака му висят от едната страна, като истински водач, разправя постоянно — той силно желае да завърже с мене продължителен разговор, но безуспешно: аз му отговарям с къси: да и не. Картините, дето ме окръжават, поглъщат цялото ми внимание — те занимават и очите ми и душата ми: възхитителните декорации, нови на всяка минута, чарове, красота, мълчаливи сцени на един тайнствен и непресушим живот на тая горска природа, държат ме в един вид екстаз и благовейно удивление. На такива места човек няма нужда от събеседник; разговорът му би бил неуместен и досаден, като пред сцената на операта, когато дигнат завесата ти открива едно феерическо великолепие: твоят омаян поглед цял е прикован в чудното зрелище, а слухът ти схваща и гълта жадно всяка нота на музиката. Дружеските беседи и разговори са приятни, когато искаш да съкратиш времето си или да не забележиш отекчителната правота и монотонност на едно шосе в голо поле. Тука човек не чувствува естествената потребност за размяна и споделяне впечатленията; той като че се усеща двойно по-щастлив, че може да се предава егоистически и сладострастно цял на мълчаливо съзерцание, да не пропуща ни една подробност, ни една хубост, ни един звучец, ни една чаровност от сцената, която господ турил пред него!