Аз с трепет си спомням, че тоя ужасен мост е същият, за който говори Мак Гахан. Питам какво е станал.
— Отвлече го по-лани реката… Ето тука са пък трапищата — те още личат — гдето са били заровени главите и труповете… А там при Богдановата къща има други дупки… Когато дохождаха англичаните подир два месеца да изпитват, конете им потънали до колене в меса и трупове26. Един грабна една китка руси косии от главата на дете и една детинска ръчичка и ги скри в джеба си… Той плачеше, като дете… Той по-после в Смесената комисия, когато турците искали да уверяват, че убитите са само бунтовници, той извадил косицата и ръката, турил ги на масата и викнал разярен: „На бунтовник ли са тия? А? Кажете, на бунтовници ли са тия?“
Аз се спрях и мислено виждах моста, под който Стара река влачи плачевно шумящи вълни; спомнях си всички потресающи ужаси, неми страдания, безмълвни и покорни умиралки под топора на няколко стотини батачани. Тук се е извършил последният акт на баташката кървава драма; първият й е имал театър Богдановата къща, мястото на която водачът ми посочва през реката. И там и тук страдалците доброволно, покорно, мълчаливо са слагали главите си под топорите; нито плач, нито молби, нито съжаление за живот! Нечеловеческия ужас е бил сковал устата, затъпил чувствата, унищожил съзнанието на нещата, ужасна хипнотизация на смъртта въз жертвите си, които я чакали и приемали с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие, което би било сюблимен героизъм, ако да не извираше из паниката. При Богдановата къща, например. Там топорът се непрестанно вдига и сваля, главите отхвъркват, сподирени от горещ чучур кръв, и други глави се намещат на дръвника. Някои го даже прегръщат с две ръце, като любовници и прилепят по-добре вратовете си, за да олекчат работата на острилото… Всеки е чакал с безмислено спокойство и с мъртвешко лице реда си. Като му додел, бързо се събличал, хвърлял дрехите и парите си на башибозуците, ням и блед като стена, сам е оттеглял обезглавения труп към грамадата други и му е лягал на мястото, под удара на топора. Тая страшна нечувана и хипнотическа готовност за смърт са споделяли на равно мъжете и жените — последните си имали особени дръвници. А тука — за дръвник е служил самият мост, и когато главата падала в реката, трупът падал в нея от другата страна.
Тук, обаче, страхотата на сцените се е осветлявала от неизразима, ужасяюща трогателност в раздялата на майките от децата им. Често тия мънички създания са обхващали майките си на самия дръвник със сърцераздирателни викове — „мамо, мамо!“ като са искали с ръчиците си и с тялото си да запазят от топора нещастните жени, които са им отговаряли само със сухия и безмислен поглед на отчаянието.
Но имало е и майки, у които материнската любов е надделявала над вцепенението от ужаса, и един път сграбчили децата си, като с железни ръце не ги изпущали вече и издъхвали заедно под ударите на касапина. Други, които децата са преварили, спущали се безумяли към окървавените им останки, грабвали им главите, и подобно тигрици кръволочни, смучели им горещата кръв.
Настръхналите джелати тях не са чакали да легнат на дръвника, а са ги насичали тозчас!… Отчаянието, което е вдървявало едни жени, придавало е неимоверна енергия на други: тая енергия се е пробуждала, особено когато се е касаело пред самия дръвник да защитят честта си. Защото, уви, на тия страховити касапници, не липсваше нищо, което би могло да ги направи и омерзително гнусни. Имало е опити за изнасилване по-хубавите, например, при Богдановата къща… Но тогава тия жени, които на дръвника са чакали, като полузаспали агнета топора, са се преобръщали на лъвици и са се борили с злодейците отчаяно, догдето са ги заставили да ги съсечат, за да им оставят само безжизнен труп… Но не всичките млади жени са били така щастливи… Много са били закаляни подир изнасилването… А сума хубави невести и моми били откарани по харемите. Една от жертвите, Райка П-ва след няколко месеци, като се почувствувала майка, в следствие на такова насилие, нямала кураж да посрещне неволния си позор и се обесила на една ела по полите на Карлъка!
XXVII. Училището
Моя ход из тая улица стана кръстов ход за моята страдающа българска душа. Няколко крачки от мястото на отвлечения мост, стражарът ми посочи една нова още двукатна сграда, бялата мазилка на която огрозяваха и браздяха дълги кални ивици, следи от дъждовни води. Сякаш това здание беше плакало с мътни сълзи. То е училището. То е построено на мястото на изгорялото училище „Св. Кирил и Методи.“ Това сега е затворено — децата са в разпус. То седи така глухо и печално с плакалите си стени, със зяпналите си, като от ужас, прозорци, с усамотението си в пустясалата местност, щото произвежда тежко впечатление на един гроб, издигнат над една смърт. Аз се питам какви страшни призраци трябва да заоблачават всеки час ясните души на децата, събрани да се учат възмястото на една човешка касапница, въз пепелището на един пожар, изял двеста живи хора? Какво ще бъде възпитателното влияние въз тях на това зловещо място: дали малодушие и трепет ще всели в душите им или нравствена сила, бодрост и готовност да се борят и жертвуват за свободата — чрез спомена на страшните жертви, принесени ней от бащите им и майките им? Дали тая идея е ръководила батачани при избора мястото за новото училище, или това е работа на нуждата или случая? Във всеки случай, голяма недогадливост! Горялото училище Батак трябваше да запази, като една своя светиня, каквато му е и черквата. Нека то да стоеше в своите развалини, да го бият ветрове и дъждове, нека съвсем се сипеха одимените му останки, но техния прах щеше да бъде прах за поклонение… Нам не стига, че сме разрушавали старите си паметници — ние драговолно чистим и новите си исторически паметници… Колко по би говорило на душата ни какъв-годе обгорял остатък от стената тука, нежели това бездушно ново здание!