Да, аз бягам от това най-ужасно зрелище на човешкото страдание, на българското унижение. И сега, като възсъздавам в няколко бързо написани редове, с бездушни бледи слова, тая дивашка, кървава, канибалска епопея, аз в ума си я виждам във всичката й ужасна реалност, въображението ми рисува напълно картината, която слабото перо се чувствува неспособно нито в хидядната й част да предаде. Ужаси, каквито са баташките, не могат да се представят с никакви материални средства. Та и по-добре. Те опозоряват человечеството и удрят разкаляния си жиг на нашия деветнедесети век и на цивилизацията му, които са могли да ги допуснат.
Уви, защо те ги допуснаха и не само допуснаха, но и одобриха, чрез устата на един от най-просветените си представители, пред лицето на най-хуманната нация, която има славата да се възмути28.
XXIX. Няколко искри в мрака. — Намаз
И така, аз превръщам листото, уморен, унизен от тия възпоминания, със сърце обляно в кръв… Но не, ще се спра още малко! Искам да се спра на няколко скудни лъчи всред безпределната нощ от позор. Защото, ох, имало е и черти от доблест, рожби на отчаянието — утешающи и възвишающи, и те не трябва да останат в забрава, и аз се считам длъжен да ги извадя на света, за да озаря поне едно кътче в чернотата на картината си, както и на собствената си душа сега. Имало е, казвам, жертви, у които отчаянието е будило сюблимно презрение към смъртта, мрачни избухвания на беззаветен кураж и умраза! На величествена безстрашливост и на горда смърт…
Имало е, например Колю Лазин, който изпъден от пожара из къщата си, гдето се криел, нападнал с гол нож башибозушката тълпа, свалил неколцина и спогнал другите, които хванали да бягат, догдето бил окръжен от друга тълпа и съсечен на парчета. Имало е Стоян Цветанов: току-що изваждал из земята скритата си там при предаването пушка, ненадейно го заградили куп башибозуци, хванали пушката за желязто и му извикали да я предаде. „Когато умра, тогава ще я вземете!“ отговорил той, гръмнал едного в челото, пробил си път между тях и побързал да я напълни изново. Но куршумите им не го оставили да довърши това и той паднал смъртно ранен с думите: „Вземете я, кръвопийци!“ В черквата Христо Станков сполучил да откърти едно дърво от троновете, убил двама души, и с ножа на единия нападнал на другите и се борил, догдето паднал мъртав. Имало е Ангелина Митюва Станкова — защото имало е и жени героини — слаби създания с тигровска ярост: като видяла мъжът си убит от нахлулите в двора башибозуци, грабнала им една брадва и разполовила главата на мъжовия си убиец и паднала мъртва под ударите на другите: така и Венка Стойчева, извършила същото с убийцата на мъжа си, прогонила останалите злодейци с една брадва и сполучва да остане жива. Имало е Лоза Богданова, горда героиня на честга. Тая най-хубава батачанка умряла с най-хубава смърт — „Каурке, оставям те жива — ела в харема ми!“ — казал и убийцата на мъжа й в най-големия разгар на клането. И той с пламнал от сладострастие поглед очаквал отговора й. И тя отговорила, забила в гърдите му един домашен нож захлупач, който измъкнала из дрехите си. Тя била скълцана тутакси. В пожарите по къщята други жени, на които името не можах да науча, хвърляли главни въз другите. Имало е и такива жени, които, като нямали ни нож, ни главни на разположение, хвърляли се въз башибозуците и ятаганите им с голи ръце и с проклятия!…
Но тия редки пламванета на кураж се губят всред всеобщото изплашване и безумен студен страх на батачани, който се е равнявал само с безумно-звярско-стадната кръвожадност, която е прихванала тълпата башибозуци…
Когато излязох из черквата, стражарът ми посочи едно дърво в двора: от него един ходжа подир сеча в черквата е изпял тържествен намаз29 в благодарност Богу, че е помогнал за изтреблението на „каурите“!
Нещо преди четири века (на 1572 г.) един друг ходжа в Рим, един папа, при изестието на Вартоломейската нощ, беше отслужил благодарствена Te Deum за изкалянето хугенотите във Франция.
Всемилостивия, вседобрия, всеблагия бог, религията го правеше главен участник в най-звярските злодеяния, които са опозорили человеческия род!
Уви, трябваше ли историята с тая омерзителна точност да се повтаря подир четири столетия?!
Друг един ходжа на беглишките хармани, (височина над Батак, от гдето Ахмед ага е ръководил изтреблението му), от една дървена кошара, подир сеча, прогласил пред пленените жени и башибозуците, че „каурското се вече свършило, че по всичката земя на давлето не оставал ни един каурин и че поляната на бившето село Батак ще се посее с ечемик за конете на правоверните!“
28
Английският пръв министър Дизраели (Биконсфилд по-после), като отричаше нагло пред парламента зверствата на турците, произнесе тия цинични думи: „Впрочем, по-добре да измрат сто хиляди българи, за да се запази мирът“.