— Ето — подаде му едно ниско момче пожарогасителя, който бе смъкнало от стойката на стената. Томас отново почувства угризение, че не знае името на момчето.
Нют сграбчи металния цилиндър, замахна и го стовари върху дръжката. Чу се оглушителен трясък и дръжката тупна на пода. Но едва след третия удар вратата се открехна навън — толкова, колкото да видят, че зад нея цари пълен мрак.
Нют стоеше мълчаливо, загледан в тесния процеп към тъмнината, сякаш очакваше през него да нахлуят демони от подземния свят. После подаде пожарогасителя на момчето, без да се обръща.
— Да вървим — рече. Томас си помисли, че долавя треперене в гласа му.
— Почакай — спря го Пържитиган. — Сигурни ли сме, че искаме да идем там? Може би вратата неслучайно е била заключена?
Томас не можеше да не се съгласи — нещо не беше наред тук.
Миньо застана до Нют, погледна Пържитиган и сетне спря погледа си на Томас.
— А какво друго ни остава? Да стоим тук и да чакаме тези безумци да нахлуят? Тръгвайте.
— Не виждам как ще влязат през решетките — посочи Пържитиган. — Хайде да помислим малко, а?
— Не е време за мислене — тросна се Миньо. Той изрита с крак вратата и тя се разтвори. Но мракът отвън не се разсея, а сякаш дори се сгъсти повече. — А и трябваше да го кажеш преди да разбием вратата, сбръчканяко. Сега вече е късно.
— Мразя, когато си прав — промърмори недоволно Пържитиган.
Томас не можеше да откъсне поглед от зейналата врата. Споходи го мисълта, че нещо много сериозно се е объркало, щом дори хората, които ги бяха спасили, не се бяха появили досега. Но Миньо и Нют имаха право — за да разберат какво става, трябваше да излязат навън.
— По дяволите — изруга Миньо. — Аз съм пръв.
Без да чака отговор, той побутна вратата и изчезна отвън в мрака. Нют погледна неуверено Томас и го последва. Томас реши, че ще е най-добре да тръгне с тях.
Отвън бе толкова тъмно, че той неволно разпери ръце.
Светлината, която идваше зад тях, не разсейваше плътния мрак. Беше тъмно като в гроб. И миришеше. На нещо гадно.
— Ей, внимавайте — извика Миньо отпред. — Нещо… виси от тавана.
Томас чу странно поскръцване и сподавен вик. Сякаш Миньо се бе ударил в един от висящите полилеи. Нют, който пристъпваше вдясно, също изпъшка и се чу звук от влачещ се по пода метал.
— Маса — промърмори Нют. — Пазете се от масите.
Зад Томас се обади Пържитиган:
— Някой помни ли къде беше ключът за осветлението?
— Натам съм тръгнал — отвърна Нют. — Сигурен съм, че беше някъде тук.
Томас продължаваше да пристъпва слепешката. Все пак очите му започваха да привикват с тъмнината, сега вече различаваше очертания на сенки сред по-тъмни сенки. Да, тук нещо не беше наред. Имаше предмети там, където не би трябвало да ги има. Сякаш…
— Уф-уф-уф — изпъшка Миньо с отвращение, като да беше стъпил в купчинка цопла. В помещението отново се чу поскръцване.
Преди Томас да успее да реагира, той също се удари в нещо. Твърдо и със странна форма. Напипа плат.
— Намерих го! — извика Нют.
Чу се изщракване и помещението се озари в ярка флуоресцираща светлина, която за няколко секунди ги заслепи. Томас се олюля, отстъпи назад от това, в което се бе ударил, и неволно се блъсна в друг люлеещ се предмет.
— Ау! — извика Миньо.
Томас присви очи, погледът му взе да се прояснява. Огледа се и застина от ужасяващата сцена, на която стана свидетел.
Навсякъде из помещението от тавана висяха хора — бяха поне десетина на брой. Всичките бяха обесени за врата, въжетата се бяха впили в потъмнялата им кожа. Вкочанените им тела се поклащаха напред-назад, от бледите им устни се подаваха белезникави езици. Дрехите и лицата им му се струваха странно познати.
Томас неволно коленичи.
Той познаваше тези мъртъвци.
Това бяха хората, които ги бяха спасили. Предния ден.
4
Томас се опита да не поглежда обесените, докато се изправяше. Приближи до Нют, който стоеше неподвижно до стената с ключа на осветлението и шареше с ужасен поглед из помещението.
Миньо се присъедини към тях, ругаейки полугласно. И други езерни надникнаха и нададоха изплашени викове, когато осъзнаха какво виждат. Някои се задавиха и започнаха да повръщат. Томас също усети, че му призлява, но успя да се удържи. Какво ли бе станало тук? Как бе възможно всичко да се бе объркало толкова бързо? В душата му се надигна отчаяние.
И тогава си спомни за Тереза.
„Тереза? — повика я мислено. — Тереза! — Повтаряше името й отново и отново, стиснал очи. — Къде си?”