— Дано не се бави — промърмори той.
— Ще доведа останалите — рече Миньо, обърна се и излезе.
Томас впери поглед във вратата на тоалетната. Нют и Пържитиган влязоха и се настаниха на койките, с угрижени изражения на лицата.
— Тереза? — отново я повика Томас. — Чуваш ли ме? Чакаме те отвън.
Никакъв отговор. И все още усещаше онази празнота, сякаш липсваше какъвто и да било контакт с нея в съзнанието му.
Чу се изщракване. Вратата на банята се отмести навън, към Томас. Той пристъпи, готов да поеме Тереза в обятията си — не го интересуваше, че има и други, които ще ги видят. Но човекът, който влезе в стаята, не беше Тереза. Томас се стресна от изненада и едва не се спъна. Всички негови надежди рухнаха в миг.
Беше момче.
Носеше същите дрехи, каквито им бяха раздали снощи, пижама с горнище и долнище в небесносин цвят. Имаше мургава кожа и черната му коса бе късо подстригана. Изражението на неподправена изненада, което се изписа на лицето му, бе едничката причина Томас да не го сграбчи за шията и да го разтърси, докато получи от него отговори.
— Кой си ти? — попита строго Томас.
— Кой съм аз? — отвърна почти подигравателно момчето. — А ти кой си?
Нют скочи на крака и застана от другата страна на момчето.
— Не ни губи времето с празни приказки — тросна се той. — Ние сме повече от теб. Казвай кой си!
Момчето скръсти ръце на гърдите.
— Добре. Името ми е Арис. Какво друго ви интересува?
Томас едва се сдържа да не го удари. Този тип си позволяваше да се държи надуто, когато Тереза е изчезнала.
— Как влезе тук? Къде е момичето, което спеше в тази стая?
— Момиче? Какво момиче? Аз съм единственият в тази стая, откакто ме настаниха снощи.
Томас посочи с пръст през рамо към голямото помещение.
— Отвън има табелка, на която пише, че тук е настанена Тереза… Агнес. Не се споменава никакъв Арис.
Нещо в тона му подсказа на момчето, че това не е шега. Арис разпери ръце в примирителен жест.
— Виж, човече, не зная за какво говориш. Снощи ме настаниха тук, спах в това легло — той посочи разхвърляната койка. — Събудих се преди пет минути и отидох да пишкам. Никога през живота си не съм чувал за Тереза Агнес. Съжалявам.
Томас и Нют се спогледаха. Никой от тях не знаеше какво да каже.
Нют повдигна леко рамене и се обърна към Арис.
— И кой те настани тук?
— Не зная, човече. — Момчето отново разпери безпомощно ръце. — Бяха онези типове с оръжията, които ни спасиха и ни казаха, че сега вече всичко ще бъде наред.
— Спасиха ви от какво? — попита Томас. Тази история ставаше все по-странна. Необяснима и странна.
Арис сведе очи към пода и раменете му се прегърбиха. Изглеждаше сякаш е бил споходен от ужасни спомени. Той въздъхна, погледна към Томас и отвърна: — От лабиринта, човече. От лабиринта.
Нещо омекна вътре в Томас. Това момче не лъжеше — беше сигурен. Подсказваше го изразът на лицето му. Томас бе виждал подобен израз на много други момчешки лица. Знаеше какви спомени носи всеки от тях в себе си. Знаеше и че Арис няма никаква представа какво може да е станало с Тереза.
— Защо не седнеш? — покани го той. — Мисля, че имаме много неща, за които да си поговорим.
— Какво имаш предвид? — попита Арис. — Кои сте вие? Откъде се взехте?
Томас се разсмя уморено.
— Лабиринтът. Скръбниците. ЗЛО. Каквото поискаш, за това ще говорим. — Толкова много неща се бяха случили. Откъде да започнат? На всичко отгоре от безпокойство за Тереза имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Едва се сдържа да не избяга в другата стая и да продължи да я търси.
— Лъжеш — прошепна с пребледняло лице момчето.
— Ни най-малко — обади се Нют. — Томи е прав. Трябва да си поговорим. Изглежда, идваме от едно и също място.
— Кой е този?
Томас се обърна. На прага стоеше Миньо, още няколко момчета надничаха зад него. Лицата им бяха изкривени от неприятната миризма в столовата, очите — изцъклени от ужасната картина.
— Миньо, запознай се с Арис — рече Томас и отстъпи встрани. — Арис, това е Миньо.
Миньо произнесе нещо нечленоразделно, сякаш не знаеше какво да каже.
— Вижте — предложи Нют. — Да свалим горните койки и да ги подредим покрай стените. Така ще можем всички да се настаним и да обсъдим положението.
Томас поклати глава.
— Не. Първо трябва да намерим Тереза. Сигурно е в някоя съседна стая.
— Друга няма — заяви Миньо.
— Какво искаш да кажеш?
— Току-що проверих всичко наоколо. Освен голямото помещение и нашата спалня, има само тази стая. Вратата, през която влязохме вчера, е затворена и заключена. Отвън. Други врати няма.