Навън се появи някакъв нов звук. В началото бе слаб, но съвсем отчетлив въпреки бурята. Бръмчене. Дълбоко и ниско. То нарастваше бързо и скоро Томас усети, че цялото му тяло вибрира.
— Какво е това? — попита Тереза.
— Нямам представа — отвърна Томас. — Но ако съдя по случилото се досега, не мисля, че ще е нещо, което да ни зарадва. Остава ни още една минута.
Звукът набираше сила. Вече заглушаваше бурята и трясъка на гръмотевиците. Стените на саркофага се тресяха. Томас чу силен порив на вятъра отвън, някак си различен от досегашните. По-мощен. Почти… изкуствен.
— Последни трийсет секунди — обяви той и внезапно бе завладян от колебание. — Може би сте прави. Може би пропускаме нещо важно. Мисля… да погледна.
— Какво? — почти подскочи Хорхе.
— Трябва да разберем какво причинява този звук. Хайде, помогнете ми да вдигна капака.
— Та някоя голяма и яка мълния да ни изпържи задниците?
Томас опря длани на покрива.
— Налага се да поемем този риск. Хайде, бутайте!
— Прав е — подкрепи го Тереза и също вдигна ръце.
Бренда последва примера й, сетне и Хорхе се присъедини към тях.
— Едно… две… три! — изкомандва Томас.
Те всички тласнаха капака нагоре, но се оказа, че силата им е била прекомерна. Капакът се преобърна рязко и тупна на земята, оставяйки саркофага напълно открит. Дъждът ги заля мигновено, сега падаше почти хоризонтално, тласкан от неистовия вятър.
Томас присви очи, втренчил поглед в това, което се спускаше на земята, едва на трийсетина крачки от тях. Беше огромно и кръгло, с трепкащи светлини и изпускащи синкави пламъци сопла. Същият кораб, който го бе спасил след прострелването. Бергът.
Томас погледна часовника и откри, че тъкмо се е изнизала последната секунда. Сетне отново вдигна глава.
Бергът се приземи върху разтворени носещи крака и огромната метална врата на товарния му отсек започна бавно да се отмества.
61
Томас знаеше, че не бива да губят повече време. Никакви въпроси, никакъв страх, нито капка колебание. Само действие.
— Хайде! — извика той и дръпна Бренда за ръката, докато излизаше от саркофага. Подхлъзна се и цопна с плясък в една локва. Изправи се, като бършеше калта и водата от очите и лицето си. Пороят продължаваше, от всички страни ечаха гръмотевици, светкавици цепеха въздуха в ярки проблясъци.
Хорхе и Тереза вече бяха излезли от саркофага. Томас погледна към берга — до него имаше около петдесет крачки. Вратата на товарния отсек бе отворена напълно, вътре сияеше примамлива светлина. Мяркаха се приведени сенки, стиснали в ръцете си оръжия. Очевидно нямаха намерение да излязат навън и да помогнат на когото и да било от оцелелите да достигне безопасното място. Истинското безопасно място.
— Бягайте! — извика той и за всеки случай стисна здраво ножа. Не знаеше как ще ги посрещнат там.
Тереза и останалите го последваха. Дъждът бе размекнал почвата и не бе никак лесно да се задържат — Томас се подхлъзна още няколко пъти. Тереза го сграбчи за ризата и го задържа, сетне двамата се затичаха отново. Около тях се чуваше шляпането и на други оцелели. Мракът от бурята и ярките светкавици пречеха да види кой кой е. Но сега не бе моментът да мисли за това.
Отдясно, заобикаляйки опашката на приземилия се летателен апарат, се появиха десетина чудовища и се устремиха да отрежат пътя на Томас и останалите към разтворената врата. Остриетата им лъщяха от дъжда, някои бяха обагрени в червено. Поне половината от сияещите им крушки бяха изпотрошени, движенията им бяха неритмични. Но изглеждаха все така застрашителни. И все още хората в берга не предприемаха нищо, само гледаха.
— Ще минем през тях — извика решително Томас. Изведнъж до него се появиха Миньо и Нют и още неколцина езерни, присъединили се към атаката. Видя Хариет и момичета от група Б. Всички бяха съгласни с плана, а и не им оставаше друго.
Може би за пръв път, откакто се бе появил в Езерото, Томас не изпитваше никакъв страх. Не знаеше дали някога пак ще е способен да се бои. Беше се променил. Вятърът продължаваше да ги шиба в лицата, хвърляйки пясък и дребни камъчета. Чудовищата размахваха остриета и огласяха околностите със свирепия си рев. Томас тичаше право към тях, вдигнал нож над главата си.
Без никакъв страх.
На три крачки от най-близкото чудовище той скочи във въздуха и се завъртя напред, събирайки крака. Стовари ги право върху една от светещите крушки, щръкнала от гърдите на механичната твар. Тя се строши със съскане, чудовището изрева още по-оглушително и падна назад на земята.