Приблизително на 2 часа се раздаваше нечий глас, най-често на Рафаел Гаязович Юсупов:
— Е, момчета, да похапнем, а!?
И ние отново отивахме в някое евтино ресторантче, за да хапнем. Докато поглъщах храната, с удоволствие наблюдавах лицата на момчетата. Не, те не просто се радваха на изобилието на храна — радваха се, че са успели да издържат тежките и, бих казал, смъртоносни изпитания, и да видят легендарния Град на боговете или Града на живота. Както и да разберат твърде много неща в този живот. А Лицето на Рафаел Юсупов просто сияеше.
Скоро самолетът ни кацна в Москва.
На летище Шереметиево-2 Сергей Селиверстов се просълзи, коленичи и целуна гранитния под:
— Земя! Руска земя!
На изхода видяхме нашите приятели, дошли да ни посрещнат: Ирина Казмина, Татяна Драпеко и Юрий Василиев. Прегърнахме се, качихме се в колата, пристигнахме в дома на Ирина Казмина и празнувахме, празнувахме, празнувахме.
Аз се опитвах да разказвам нещо, но все не се получаваше — тук всичко ми изглеждаше някак си чуждо. И само топлите очи на приятелите ме връщаха към живота. Колкото и странно да е, все още бях там, в Града на боговете.
След това самолетът ни докара в родната Уфа.
Пак ни посрещнаха, подадоха ни по чаша водка и ние вдигнахме невъобразим шум, дрънкайки глупости. За Града на боговете говорихме малко — темата беше твърде свята.
Колата спря пред входа на моя дом. Вкъщи ме чакаше жена ми — Татяна.
Излизайки от колата, спрях за миг. Спомних си, че Таня се беше научила да спи два пъти дневно. Тя имаше прекрасна нервна система, никога не страдаше от безсъние. След като се прибереше от работа около седем вечерта, пиеше чай и лягаше да спи до 11–12, след което ставаше и приготвяше вечеря, защото знаеше, че нейното момче е работяга и ще се прибере към три през нощта (тъй като той, за съжаление, е сова) и ще поиска да хапне. А на този обречен работяга няма да му бъде вкусно да сърба чорбата сам, прегърнал котарака.
Таня винаги ме чакаше и ние като нормално семейство вечеряхме заедно в три през нощта. Предлагах: „Е, Таня, да налея ли по чашка?“ и сърбах чорбата. Изяждах лакомо и нейните кюфтета, като не забравях в края на вечерята, заемайки важната поза на татарски съпруг, да произнеса: „Хайде, Таня, прибери чиниите… моля те“.
След това пиехме чай, разбира се, с пирог, който, честно казано, не обичам много, но го ям от чувство на патриотизъм. Другите хора (когато си нося на работа), опитвайки домашния пирог, издават един и същ звук „м-м-м“ и казват: „Какво тесто!“
Ето и сега, докато стоях пред входа, чувствах, че всеки момент ще се приближа до асансьора, ще натисна копчето, асансьорът шумно и вибрирайки ще спре на първия етаж и ще ме изкачи до моя апартамент, а вече пред вратата аз ще спра за момент, за да осъзная колко много ми се е искало да си бъда тук, вкъщи. На мен, съсипалия здравето си в прашните бури на Тибет и зажаднял да се прибере вкъщи.
Аз наистина влязох във входа, натиснах копчето на асансьора, той спря и ме изкачи до вратата на апартамента. Преди да позвъня, се забавих миг-два. В главата ми прозвучаха думите на Юрий Иванович Василиев, произнесени на летище Шереметиево-2 при посрещането.
— Е, шефе, намерихте ли Града на боговете?
— Намерихме го, Юра, намерихме го — отвърнах му тогава.
— И какво представлява той?
Помня, че неочаквано и за мен самия отговорих:
— Матрица за живота на Земята.