— Да не би тук да са някои от златните плочи на лемурийците? — прошепна Равил.
— Тези книги дебели ли са, или са под формата на плочи? — попитах аз.
— Дебели са, много са дебели — отговори монахът. — Няма други като тях.
— С букви ли са написани? — реши да уточни Равил.
— Да, на санскритски.
— Смятате, че мислите на чуждите хора могат да променят буквите и думите в книгата. Не вярвам, че е възможно.
— Не — спокойно възрази монахът, — думите и буквите ще си останат същите, но бъдещият читател няма да разбира правилно текста.
Спомних си за изследванията на професор Степанов, че всяка снимка съдържа фино енергиен отпечатък от заснетия човек. По тази логика всеки запис би трябвало да съдържа в себе си отпечатък от мислите на човека, който го е съставил.
— Значи ли това, че вътре в хранилището не бива да мислим? — Рафаел Юсупов иронично присви очи.
— Да, не бива да се мисли — невъзмутимо отговори монахът. Влязохме в хранилището, като се стараехме… да не мислим.
То представляваше доста голяма стая. Край две от стените й бяха изправени високи рафтове за книги, а пред третата — олтар със статуи на богове. Във всяко отделение на рафтовете се поместваха по четири книги с дебелина около 20 сантиметра. Кориците им бяха изработени от красив ажурен жълт, червен или виолетов плат. Равил бързо измъкна апарата и щракна, макар да знаеше, че в храмовете и манастирите е забранено.
— Не, не бива да снимате! — извика монахът.
Равил виновно сведе глава, прикривайки доволната си усмивка. Когато излязохме от хранилището на древните книги, Рафаел Юсупов попита Селиверстов:
— Сергей, май мислеше за нещо?
— Не и за вас, Рафаел Гаязович!
Монахът предложи да отидем до извора в склона на каньона, за да поговорим. Половин километър се лутахме покрай огромни морени, докато стигнахме до него и седнахме.
— Защо трябваше толкова да се отдалечаваме? — учуди се Селиверстов.
— За да не нарушат нашите мисли спокойствието на древните книги — обясни монахът.
Леденият вятър и студеният камък не предразполагаха към дълга и задушевна беседа, но все пак измъкнах експедиционния дневник и попитах монаха:
— Вие чел ли сте книгите?
— Да, всяка година.
— Как да ви разбирам?
— Чета ги по един ден всяка година.
— Защо толкова рядко? Аз бих ги чел непрекъснато…
— Бих искал… — монахът замълча за миг, — но ми е разрешено да ги чета само един ден в годината.
— Кой е наредил така?
— Предишният пазител каза, че имам право да ги отварям и да ги чета само веднъж в годината. Осведомен съм в кой ден ми е разрешено и свято го спазвам. В този ден моите мисли не влияят върху тях и… не ги развалят.
— Знаете ли санскритски?
— Да, разбира се, макар че го ползвам веднъж годишно.
— Много ли книги сте прочели по този начин?
— Не. Видяхте, че те са дебели, а аз съм още млад. Трябва да преживея дълъг живот, за да ги прочета всичките.
— За какво пише в тези, които вече сте успели да прочетете? — продължих да го разпитвам.
— За свещения Кайлас.
— Какво по-точно?
Монахът затвори очи и се замисли. Със завист изгледах момчетата, които се надигнаха от морените, докато аз бях принуден от деликатност да седя и да охлаждам задните си части. Най-сетне монахът отвори очи и каза:
— В тях е описан принципът, по който е изграден комплексът Кайлас. Описани са и Шамбала, и Царството на мъртвите.
— Разкажете по-подробно, моля ви!
— Ами… — смути се монахът — аз чета само веднъж в годината, затова не зная всичко.
— Все пак какво пише?
— Пише, — монахът сбърчи вежди — че целият комплекс на Кайлас е построен от древните хора по принципа на мандалата, която се нарича Калачакра. Тя е главната мандала на чудодейните сили, наричани Тантра. Посочва се също, че основен съставен елемент на силите Тантра е времето.
— Времето!? Разкажете по-подробно — наострих уши аз.
— Е, — смутено се усмихна монахът — зная само, че Калачакра управлява времето. Не успях да прочета нищо повече.
О, колко важни бяха за мен тези думи! Колко малко знаех тогава! И представа си нямах, че основното тяло в човека е „тялото на времето“, което е било създадено тук за… новите хора.
Студенината на камъка, върху който седях, ме изкара от вцепенението ми. С хриптящ глас помолих монаха да продължи разказа си.