Самюъл Бекет
В очакване на Годо
Действащи лица
ЕСТРАГОН
ВЛАДИМИР
ПОЦО
ЛЪКИ
МОМЧЕТО
Първо действие
Път сред полето. Дърво. Вечер.
Естрагон, седнал на камък, се опитва да свали обувката си. Ожесточава се, дърпа с две ръце, пъхти. Спира изтощен, задъхан, почива си и започва отново. Същата игра.
Влиза Владимир.
ЕСТРАГОН (отказал се отново). Няма да го бъде.
ВЛАДИМИР (приближава се със ситни стъпки и разкрачен вървеж). Започвам да вярвам. (Спира се неподвижен.) Дълго се съпротивлявах на тази мисъл, като си казвах: Владимире, бъди разумен, още не си опитал всичко. И отново започвах борбата. (Той се вглъбява в себе си при мисълта за борбата. Към Естрагон.) А, ето те и теб.
ЕСТРАГОН. Така ли?
ВЛАДИМИР. Радвам се да те видя отново. Реших, че си заминал завинаги.
ЕСТРАГОН. И аз.
ВЛАДИМИР. Как да отпразнуваме тази наша среща? (Размишлява.) Стани да те целуна. (Подава ръка на Естрагон.)
ЕСТРАГОН (с раздразнение). Чакай, чакай де.
Пауза.
ВЛАДИМИР (засегнат, студено). Мога ли да зная къде господинът е прекарал нощта?
ЕСТРАГОН. В един трап.
ВЛАДИМИР (учуден). В трап ли? И къде?
ЕСТРАГОН (без жест). Нататък.
ВЛАДИМИР. И не те ли биха?
ЕСТРАГОН. Биха ме… не много.
ВЛАДИМИР. Все същите ли?
ЕСТРАГОН. Същите ли? Не знам.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Като си помисля… толкова години… питам се… какво щеше да бъдеш ти без мен… (Решително.) Сега щеше да бъдеш купчина кокали, сто на сто.
ЕСТРАГОН (засегнат). Е, и?
ВЛАДИМИР (съсипан). Много е за един човек. (Пауза. С оживление.) От друга страна, какъв смисъл има да се отчайвам сега, казвам си. Трябваше да му мисля много по-рано, още през хиляда и деветстотната.
ЕСТРАГОН. Стига вече. Помогни ми да събуя тая гадост.
ВЛАДИМИР. Хванати ръка за ръка, ние щяхме да се хвърлим от Айфеловата кула, едни между първите. Бяхме порядъчни хора тогава. Сега е късно. Няма да ни пуснат дори да се качим. (Естрагон се залавя с обувката.) Какво правиш?
ЕСТРАГОН. Събувам се. Никога ли не ти се е случвало?
ВЛАДИМИР. Откога ти повтарям да ги сваляш всеки ден! Няма да е зле, ако ме слушаш малко!
ЕСТРАГОН (със слаб глас). Помогни ми!
ВЛАДИМИР. Боли ли те?
ЕСТРАГОН. Хубава работа! И пита дали ме боли!
ВЛАДИМИР (сприхаво). Все ти страдаш! А мене никой не ме брои за нищо. Бих искал да те видя на мое място. Ще те питам тогава какви ще ги приказваш.
ЕСТРАГОН. Боляло ли те е?
ВЛАДИМИР. Хубава работа! И пита дали ме е боляло!
ЕСТРАГОН (сочейки с пръст). Това не е причина да ходиш разкопчан.
ВЛАДИМИР (навежда се). Вярно. (Закопчава се.) Никакво отпускане в дребните неща.
ЕСТРАГОН. Какво да ти кажа, цял живот чакаш до последния момент.
ВЛАДИМИР (замечтан). Последният момент… (Закопчава се.) Дълго чакан, но щастлив. Кой го беше казал?
ЕСТРАГОН. Няма ли да ми помогнеш?
ВЛАДИМИР. Понякога ми се струва, че настъпва все пак. И се чувствам много странно. (Сваля шапката си, поглежда в нея, опипва дъното й с ръка, изтърсва я, слага си я отново.) Как да кажа? Облекчен и в същото време… (търси думата) уплашен. (С изразителност.) У-ПЛА-ШЕН. (Сваля отново шапката си и отново поглежда в нея.) Дявол да го вземе! (Отупва дъното й, сякаш очаква да падне нещо оттам, поглежда вътре, слага си я отново.) Някак си… (Естрагон, с цената на върховно усилие, успява да събуе обувката си. Поглежда във вътрешността й, пъхва ръката си, обръща я с подметката нагоре, изтърсва я, търси по земята дали не е паднало нещо, не намира нищо, пъха отново ръката си в обувката със зареян поглед.) А?
ЕСТРАГОН. Нищо.
ВЛАДИМИР. Покажи ми.
ЕСТРАГОН. Няма нищо за показване.
ВЛАДИМИР. Обуй я пак.
ЕСТРАГОН (след като е разгледал подробно крака си). Ще го оставя да подиша малко.