ВЛАДИМИР. Искате да се отървете от него?
ПОЦО. Той иска да ме метне, ама аз няма да се хвана.
ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?
ПОЦО. Въобразява си, че като виждам, че е добър носач, ще се съблазня да го задържа и за в бъдеще като такъв.
ЕСТРАГОН. Не го ли искате вече?
ПОЦО. Всъщност тази свиня изобщо не може да носи. Не е работа за него.
ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?
ПОЦО. Той си мисли, че като се представя за неуморим, ще започна да съжалявам за решението си. Такава е жалката му сметка. Като че ли ми липсват товароносачи! (И тримата гледат Лъки.) Атлас, син на Зевс! (Пауза.) Това е. Смятам, че отговорих на въпроса ви. Имате ли други въпроси? (Действа с пулверизатора.)
ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?
ПОЦО. Помислих си, че можех аз да бъда на негово място, а той — на моето. Ако не се беше намесила съдбата. Всекиму заслуженото.
ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?
ПОЦО. Моля?
ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?
ПОЦО. Точно така. Но вместо да го изпъдя, както можех да направя, искам да кажа, вместо да го изгоня с ритници в задника, аз го водя, толкова съм добър, на пазара в Свети спасител, където разчитам да спечеля нещо за него. Да ви кажа право, такива същества не могат да се пъдят. Най-доброто в такъв случай е да се убиват.
Лъки плаче.
ЕСТРАГОН. Той плаче.
ПОЦО. Старите кучета се държат по-достойно. (Подава носната си кърпа на Естрагон.) Утешете го, щом го съжалявате. (Естрагон се колебае.) Вземете. (Естрагон поема кърпата.) Избършете му очите. Така няма да се чувства толкова изоставен.
Естрагон още се колебае.
ВЛАДИМИР. Дай аз.
Естрагон не иска да даде кърпата. Детинско сдърпване.
ПОЦО. Побързайте. След малко ще престане. (Естрагон се приближава до Лъки и прикляква, за да му избърше очите. Лъки го рита силно в пищяла. Естрагон изпуска кърпата, отскача назад, обикаля сцената, куцайки и ревейки от болка.) Кърпата! (Лъки оставя куфара и кошницата, вдига кърпата, приближава се, подава я на Поцо, отстъпва, взима отново куфара и кошницата.)
ЕСТРАГОН. Мръсника му с мръсник! (Повдига крачола на панталона си.) Осакати ме!
ПОЦО. Казах ви, че не обича чужди хора.
ВЛАДИМИР (на Естрагон). Я покажи! (Естрагон му показва крака си. Към Поцо с яд.) Кръв тече!
ПОЦО. На добро е.
ЕСТРАГОН (вдигнал във въздуха ранения си крак). Няма да мога да ходя!
ВЛАДИМИР (нежно). Ще те нося. (Пауза.) В краен случай.
ПОЦО. Престана да плаче. (Към Естрагон.) В известен смисъл вие го заместихте. (Вглъбено.) Сълзите на света са постоянна величина. За всеки един, който заплаква, някъде друг престава. Същото е и със смеха. (Смее се.) Така че да не се оплакваме от нашето време, то не е по-нещастно от предшестващите. (Пауза.) Но и да не го хвалим. (Пауза.) Въобще, да не говорим за него. (Пауза.) Вярно е, че населението се е увеличило.
ВЛАДИМИР. Опитай се да ходиш.
Естрагон тръгва, накуцвайки, спира пред Лъки и го заплюва, след това отива да седне там, където е седял при вдигането на завесата.
ПОЦО. Знаете ли от кого съм научил всички тези чудесни неща? (Пауза. Сочейки с пръст Лъки.) От него!
ВЛАДИМИР (гледа към небето). Няма ли най-сетне да се стъмни?
ПОЦО. Без него никога не бих се замислил, никога не бих добил чувство за друго освен за низките неща, за нещата, свързани с моя занаят на… няма значение. Красотата, изяществото, великите истини, мислех, че съм недостоен да ги постигна. И тогава си взех един бъхт.
ВЛАДИМИР (несъзнателно, преставайки да съзерцава небето). Какъв бъхт?
ПОЦО. Това продължава вече шейсет години… (пресмята наум) да, скоро ще станат. (Изправяйки се гордо.) Не изглеждам на толкова, нали? (Владимир гледа Лъки.) До него приличам на младеж, нали? (Пауза. На Лъки.) Шапката. (Лъки оставя кошницата, сваля си шапката. Буйна бяла коса се спуска около лицето му. Слага шапката под мишница и вдига кошницата.) А сега, гледайте. (Поцо сваля своята шапка1.) Той е съвсем плешив. (Отново си слага шапката.) Видяхте ли?