ВЛАДИМИР. Какво значи бъхт?
ПОЦО. Явно не сте тукашни. Но поне от тоя век ли сте? Някога са имали шутове. А сега имат бъхтове. Който може да си го позволи.
ВЛАДИМИР. И вие го пъдите? Един тъй стар и предан слуга?
ЕСТРАГОН. Измет.
Поцо е все по-развълнуван.
ВЛАДИМИР. След като сте го изсмукали докрай, сега го захвърляте като… (търси думата) като бананова кора. Признайте, че…
ПОЦО (стенейки, вдигнал ръце към главата си). Не мога повече… повече не издържам… не знаете какво прави… ужасно е… ох, трябва да се махне… (протяга ръце) полудявам… (Строполява се, хванал главата си с две ръце.) Не мога повече… не мога…
Мълчание. Всички гледат Поцо. Лъки се стряска.
ВЛАДИМИР. Той не може повече.
ЕСТРАГОН. Ужасно.
ВЛАДИМИР. Полудява.
ЕСТРАГОН. Отвратително.
ВЛАДИМИР (на Лъки). Как смеете! Това е срамно! Такъв добър господар! Да го карате да страда! След толкова години! Безобразие.
ПОЦО (хълцайки). Някога… той беше мил… помагаше ми… развличаше ме… правеше ме по-добър… а сега… сега ме убива…
ЕСТРАГОН (към Владимир). Дали иска да го замести?
ВЛАДИМИР. Как?
ЕСТРАГОН. Не разбрах дали иска да го замести с друг, или въобще не иска никого.
ВЛАДИМИР. Не вярвам.
ЕСТРАГОН. Какво?
ВЛАДИМИР. Не знам.
ЕСТРАГОН. Трябва да го питаме.
ПОЦО (успокоен). Господа, не зная какво стана с мен. Моля ви да ме извините. Забравете всичко. (Все по-явно се овладява.) Вече не си спомням какво по-точно съм говорил, но можете да бъдете сигурни, че нито една дума не е била вярна. (Изправя се, тупа се по гърдите.) Приличам ли на човек, който може да бъде накаран да страда? Айде де! (Бърка по джобовете си.) Къде съм си дянал лулата?
ВЛАДИМИР. Прекрасна вечер.
ЕСТРАГОН. Незабравима.
ВЛАДИМИР. И още не е свършила.
ЕСТРАГОН. Изглежда, не е.
ВЛАДИМИР. Май че едва сега започва.
ЕСТРАГОН. Ужасно.
ВЛАДИМИР. Като че ли сме на представление.
ЕСТРАГОН. На цирк.
ВЛАДИМИР. На мюзикхол.
ЕСТРАГОН. На цирк.
ПОЦО. Абе къде съм си сложил лулата!
ЕСТРАГОН. Гледай го тоя, загубил си пуфкалото. (Шумно се смее.)
ВЛАДИМИР. Сега ще се върна. (Запътва се към кулисата.)
ЕСТРАГОН. В края на коридора, вляво.
ВЛАДИМИР. Пази ми мястото. (Излиза.)
ПОЦО. Изгубих си чибука!
ЕСТРАГОН (превива се). Ще ме скъса!
ПОЦО (вдигайки глава). Не сте ли ми виждали… (Забелязва отсъствието на Владимир. Разочарован.) О, той си е отишъл!… Без да ми каже довиждане! Не е красиво! Трябваше да го задържите.
ЕСТРАГОН. Той едва се задържаше.
ПОЦО. Аха! (Пауза.) А, да, разбирам…
ЕСТРАГОН (става). Елате за малко.
ПОЦО. Какво има?
ЕСТРАГОН. Ще видите.
ПОЦО. Искате да стана ли?
ЕСТРАГОН. Елате… елате… бързо.
Поцо става и отива към Естрагон.
ЕСТРАГОН. Погледнете!
ПОЦО (слага си очилата). О-хо!
ЕСТРАГОН. Свърши вече.
Владимир се връща мрачен, блъска Лъки, преобръща стола с ритници, крачи напред-назад развълнуван.
ПОЦО. Не е ли доволен?
ЕСТРАГОН (към Владимир). Изпусна великолепна гледка, жалко!
Владимир се спира, вдига стола, подновява сноването си, по-спокоен.
ПОЦО. Успокоява се. (Оглежда се наоколо.) Впрочем всичко се успокоява, чувствам то. Велико спокойствие настъпва. Слушайте. (Вдига ръка.) Пан спи.
ВЛАДИМИР (спира се). Никога ли няма да настъпи тая нощ?
Тримата гледат небето.
ПОЦО. Нямате ли намерение да си тръгнете, преди да се стъмни?
ЕСТРАГОН. Как да ви кажа… Нали разбирате…
ПОЦО. Разбира се, естествено, естествено. Самият аз на ваше място, ако имах среща с един Годен, Годе… Годо или както там се казва, бих чакал и до тъмна нощ, преди да се откажа. (Гледа стола.) Много бих искал да седна пак, но просто не зная как да стане тая работа.