ЕСТРАГОН. Да ви помогна ли?
ПОЦО. Може би, ако ме помолите…
ЕСТРАГОН. За какво?
ПОЦО. Ако ме помолите да седна.
ЕСТРАГОН. Това ще ви помогне ли?
ПОЦО. Струва ми се, да.
ЕСТРАГОН. Добре тогава. Седнете, господине, моля ви.
ПОЦО. О, не, не, не, няма нужда. (Пауза. Тихо.) Настоявайте малко.
ЕСТРАГОН. Хайде, моля ви, не стойте така прав, ще настинете.
ПОЦО. Мислите ли?
ЕСТРАГОН. Абсолютно съм сигурен.
ПОЦО. Може би имате право. (Сяда.) Благодаря ви, приятелю. Ето че пак се настаних. (Естрагон също сяда. Поцо поглежда часовника си.) Но вече е време да ви напусна, ако не искам да закъснея.
ВЛАДИМИР. Сякаш времето е спряло.
ПОЦО (приближава часовника до ухото си). Не мислете така, господине, не мислете така. (Прибира часовника си в джоба.) Всичко друго, само не това.
ЕСТРАГОН (на Поцо). Днес всичко му се вижда черно.
ПОЦО. Освен небесата. (Смее се, доволен от шегата си.) Търпение, и това ще стане. Разбирам, нали не сте тукашни, не знаете още какво значи здрач по нашите места. Искате ли да ви го обясня? (Мълчание. Естрагон и Владимир отново са се заели да разглеждат: първият обувката си, вторият — шапката си. Шапката на Лъки пада, без той да я усети.) Ще удовлетворя желанието ви. (Манипулация с пулверизатора.) Малко внимание, моля. (Естрагон и Владимир продължават своите занимания, Лъки дреме. Поцо изплющява с камшика си, но плющенето е много слабо.) Какво му стана на тоя камшик? (Става и замахва с него по-силно, най-накрая с успех. Лъки подскача. Обувката и шапката падат от ръцете на притежателите си. Поцо захвърля камшика.) Нищо не струва тоя камшик. (Гледа към тях.) За какво говорех?
ВЛАДИМИР. Да тръгваме.
ЕСТРАГОН. Но, моля ви, не стойте така прав, ще се разболеете.
ПОЦО. Вярно. (Сяда отново. На Естрагон.) Как се казвате?
ЕСТРАГОН (парира веднага). Катул.
ПОЦО (който не е чул). А, да, за нощта. (Вдига глава.) Но, моля ви, бъдете малко по-внимателни, иначе доникъде няма да стигнем. (Гледа небето.) Погледнете. (Всички гледат към небето, с изключение на Лъки, който пак е задрямал. Поцо, забелязвайки това, дърпа въжето.) Няма ли да погледнеш небето, свиньо! (Лъки обръща глава право към небето.) Достатъчно. (Всички навеждат глави.) Какво извънредно има в това небе, взето като такова? Бледо и светло като всяко небе в този час на деня. (Пауза.) На тази географска ширина. (Пауза.) При хубаво време. (Гласът му става напевен.) Преди един час (поглежда часовника си, с прозаичен тон) приблизително (отново лирично), след като е изливало върху нас (колебае се, тонът спада), да кажем, от девет сутринта (тонът се извисява) безспирни потоци от бяла и червена светлина, то започва да губи своя блясък, да бледнее (жест с две ръце, които слизат на последователни равнища), да бледнее, все повече и повече, до момента, когато (драматична пауза, хоризонтален жест на двете ръце, отдалечаващи се една от друга) — фюют! Край! Застива неподвижно! (Пауза.) Но (вдига предупредително ръка), но зад този воал от нежност и спокойствие (вдига очи към небето, другите му подражават освен Лъки) нощта препуска (гласът му става кънтящ) и ще се нахвърли върху нас (щраква с пръсти) — хоп! Така (вдъхновението го напуска), когато най-малко я чакаме. (Мълчание. Мрачен глас.) Такива ми ти работи на тая тъпа земя.
Дълго мълчание.
ЕСТРАГОН. Е, сега, като знаем…
ВЛАДИМИР. Можем да потърпим.
ЕСТРАГОН. Човек може да се опре на нещо.
ВЛАДИМИР. Няма от какво да се тревожим.
ЕСТРАГОН. Трябва само да чакаме.
ВЛАДИМИР. Свикнали сме. (Вдига шапката си, поглежда я, изтърсва я, слага си я на главата.)
ПОЦО. Как ви се видях? (Естрагон и Владимир го гледат с неразбиране.) Добър? Среден? Поносим? Безцветен? Направо слаб?
ВЛАДИМИР (разбрал първи). О, много добър, много добър.
ПОЦО (към Естрагон). А на вас, господине?