ЕСТРАГОН (с английско произношение). Оу, многоу доубър, многоу доубър.
ПОЦО (с чувство). Благодаря ви, господа! (Пауза.) Имах толкова нужда от поощрение! (Размишлява.) Към края малко спаднах, не забелязахте ли?
ВЛАДИМИР. О, може би, но съвсем мъничко.
ЕСТРАГОН. Аз пък си помислих, че е нарочно.
ПОЦО. Да, паметта ми е много силна.
Пауза.
ЕСТРАГОН. Но нищо не се случва.
ПОЦО (с огорчение). Скучно ли ви е?
ЕСТРАГОН. Е, ми да.
ПОЦО (към Владимир). А на вас, господине?
ВЛАДИМИР. Е, не е кой знае колко забавно.
Пауза. Поцо се измъчва от вътрешна борба.
ПОЦО. Господа, вие бяхте (търси думите) любезни с мен.
ЕСТРАГОН. Не, не! Моля ви!
ВЛАДИМИР. Какво говорите!
ПОЦО. Да, да, бяхте учтиви. И затова се питам… какво бих могъл да сторя от своя страна за тези добри хора, които толкова скучаят.
ЕСТРАГОН. И двайсет франка ще свършат работа.
ВЛАДИМИР. Ние не сме просяци.
ПОЦО. Какво бих могъл да направя, се питам, за да им се стори времето по-кратко. Дадох им кости, говорих им за най-различни неща, обясних им здрача… Така е. Но няма значение. Дали е достатъчно обаче, това ме измъчва, дали е достатъчно?
ЕСТРАГОН. Може и един франк.
ВЛАДИМИР. Мълчи!
ЕСТРАГОН. На по-малко не съм съгласен.
ПОЦО. Дали е достатъчно? Разбира се. Но аз съм щедър. По природа съм си такъв. И то днес. Толкоз по-зле за мен. (Дърпа въжето. Лъки го поглежда.) Защото ще страдам, това е ясно. (Без да става, се навежда за камшика си.) Какво предпочитате — да танцува, да пее, да рецитира, да мисли, да…
ЕСТРАГОН. Кой?
ПОЦО. Как кой? Вие не умеете ли да мислите?
ВЛАДИМИР. Той мисли ли?
ПОЦО. Отлично. И на глас. Някога дори мислеше много приятно, можех да го слушам с часове. Но сега… (Потръпва.) Както и да е. Е, какво, искате ли да ви помисли нещо?
ЕСТРАГОН. Предпочитам да танцува, по-весело ще бъде.
ПОЦО. Не се знае.
ЕСТРАГОН. Кажи, Диди, нали ще бъде по-весело?
ВЛАДИМИР. Аз бих искал да го чуя как мисли.
ЕСТРАГОН. А не може ли първо да танцува, а после да мисли? Ако няма да го затрудни.
ВЛАДИМИР (към Поцо). Може ли?
ПОЦО. Разбира се, няма нищо по-лесно. Всъщност това си е и естественият ред. (Кратък смях.)
ВЛАДИМИР. Тогава нека танцува.
Мълчание.
ПОЦО (на Лъки). Ти чу ли?
ЕСТРАГОН. Никога ли не отказва?
ПОЦО. После ще ви обясня. (На Лъки.) Танцувай, животно!
Лъки оставя куфара и кошницата, излиза малко напред към рампата, обръща се към Поцо. Естрагон се изправя, за да вижда по-добре. Лъки танцува. Спира.
ЕСТРАГОН. Това ли е?
ПОЦО. Още!
Лъки повтаря същите движения. Спира.
ЕСТРАГОН. О-хо, приятелче. (Повтаря движенията на Лъки.) И аз мога така. (Продължава да повтаря движенията на Лъки, за малко не пада, сяда отново.) С малко тренировка…
ВЛАДИМИР. Той е уморен.
ПОЦО. Някога танцуваше фарандола, алмея, кадрил, жига, фанданго и дори шотландски танц. Подскачаше. А сега знае само това. Знаете ли как го нарича?
ЕСТРАГОН. Агонията на просяка.
ВЛАДИМИР. Ракът на старците.
ПОЦО. Не, танцът на мрежата. Той мисли, че се е оплел в някаква мрежа.
ВЛАДИМИР (с превземки на естет). Има нещо в това…
Лъки се готви да се върне към багажите си.
ПОЦО (като на кон). Т-п-рррр! Лъки спира рязко.
ЕСТРАГОН. Никога ли не отказва?
ПОЦО. Ще ви обясня. (Търси по джобовете си.) Чакайте. (Продължава да рови.) Къде си сложих помпичката? (Продължава да рови.) Абе, какво става! (Вдига глава ужасен. С отчаян глас.) Изгубил съм си пулверизатора!
ЕСТРАГОН (с отчаян глас). Левият ми бял дроб е много зле. (Тихо кашля. Продължава гръмогласно.) Но десният ми е в отлично състояние!
ПОЦО (с нормален глас). Нищо, ще мина и без него. За какво говорех? (Мъчи се да се спомни.) Чакайте! (Размишлява.) Ох, дявол да го вземе! (Вдига глава.) Помогнете ми де!