ВЛАДИМИР. Да не е в малкото джобче?
ПОЦО. Чакайте. (Прегъва се надве, приближава глава до корема си, слуша.) Нищо не чувам! (Прави им знак да се приближат.) Елате. (Естрагон и Владимир се приближават до него, навеждат се до корема му.) Би трябвало да го чуем как тика.
ВЛАДИМИР. Тихо!
Всички слушат, наведени.
ЕСТРАГОН. Чувам нещо.
ПОЦО. Къде!
ВЛАДИМИР. Това е сърцето.
ПОЦО (разочарован). По дяволите!
ВЛАДИМИР. Тихо!
Те слушат.
ЕСТРАГОН. Може би е спрял.
Изправят се.
ПОЦО. Кой мирише така?
ЕСТРАГОН. На него устата му мирише, а на мен — краката.
ПОЦО. Ще ви напусна.
ЕСТРАГОН. А часовникът?
ПОЦО. Сигурно съм го оставил в замъка.
ЕСТРАГОН. Тогава сбогом.
ПОЦО. Сбогом.
ВЛАДИМИР. Сбогом.
ЕСТРАГОН. Сбогом.
Мълчание. Никой не мърда.
ВЛАДИМИР. Сбогом.
ПОЦО. Сбогом.
ЕСТРАГОН. Сбогом.
Пауза.
ПОЦО. И благодаря.
ВЛАДИМИР. Ние ви благодарим.
ПОЦО. Няма защо.
ЕСТРАГОН. Има, има защо.
ПОЦО. Не, няма.
ВЛАДИМИР. Има, има.
ЕСТРАГОН. Няма.
Мълчание.
ПОЦО. Не успявам да… (колебае се) да тръгна.
ЕСТРАГОН. Такъв е животът.
Поцо се обръща, отдалечава се от Лъки към кулисата, като отпуска постепенно въжето.
ВЛАДИМИР. Тръгнахте в обратната посока.
ПОЦО. Трябва да се засиля. (Стигнал до края на въжето, в кулисата, той се спира, обръща се, вика.) Пазете се! (Естрагон и Владимир се нареждат в дъното, гледат Поцо. Плясък на камшик.) Напред! (Лъки не помръдва.)
ЕСТРАГОН. Напред!
ВЛАДИМИР. Напред!
Плясък на камшик. Лъки се помества.
ПОЦО. По-живо! (Излиза иззад кулисата; прекосява сцената, следвайки Лъки. Естрагон и Владимир свалят шапките си, махат с ръка. Лъки излиза. Поцо пляска с въжето и с камшика.) По-живо! По-живо! (В момента, когато и той ще се скрие зад кулисата, Поцо спира, обръща се. Въжето се опъва. Шум от падане на Лъки.) Стола ми! (Владимир отива за стола и го дава на Поцо, който го хвърля към Лъки.) Сбогом!
ЕСТРАГОН и ВЛАДИМИР (махайки с ръка). Сбогом! Сбогом!
ПОЦО. Ставай! Свиньо! (Шум от ставането на Лъки.) Напред! (Поцо излиза. Плющене на камшик.) Напред! Сбогом! По-бързо! Свиня! Давай! Сбогом!
Мълчание.
ВЛАДИМИР. Все пак времето мина по-бързо.
ЕСТРАГОН. Щеше да мине и без това.
ВЛАДИМИР. Да, но не толкова бързо.
Пауза.
ЕСТРАГОН. И какво ще правим сега?
ВЛАДИМИР. Не знам.
ЕСТРАГОН. Да си ходим.
ВЛАДИМИР. Не можем.
ЕСТРАГОН. Защо?
ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо.
ЕСТРАГОН. Вярно.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Много са се променили.
ЕСТРАГОН. Кои?
ВЛАДИМИР. Тия двамата.
ЕСТРАГОН. Да, наистина, дай да си поприказваме.
ВЛАДИМИР. Нали много са се променили?
ЕСТРАГОН. Възможно е. Само ние не успяваме.
ВЛАДИМИР. Възможно ли? Сигурно е. Нали ги видя?
ЕСТРАГОН. Щом казваш. Но не ги познавам.
ВЛАДИМИР. Как да не ги познаваш?
ЕСТРАГОН. Ами не ги познавам.
ВЛАДИМИР. Познаваме ги, ти казвам. Всичко забравяш. (Пауза.) Освен ако не са същите.
ЕСТРАГОН. Доказателството е, че те не ни познаха.
ВЛАДИМИР. Това не значи нищо. Аз също се направих, че не ги познавам. И освен това, нас никой никога не може да ни познае.
ЕСТРАГОН. Стига вече. Важното е — ох! (Владимир не реагира.) Ох!
ВЛАДИМИР. Освен ако не са същите.
ЕСТРАГОН. Диди! Сега пък другия крак! (Той се насочва, накуцвайки, към мястото, където е седял при вдигането на завесата.)
ГЛАС ЗАД КУЛИСАТА. Господине!
Естрагон се спира. И двамата гледат в посока на гласа.
ЕСТРАГОН. Пак започва.