ВЛАДИМИР. Също като мен. (Пауза.) Къде спиш?
МОМЧЕТО. В хамбара, господине.
ВЛАДИМИР. Заедно с брат си ли?
МОМЧЕТО. Да, господине.
ВЛАДИМИР. В сеното ли?
МОМЧЕТО. Да, господине.
Пауза.
ВЛАДИМИР. Добре, отивай си.
МОМЧЕТО. Какво да кажа на господин Годо, господине?
ВЛАДИМИР. Кажи му… (Колебае се.) Кажи му, че си ни видял. (Пауза.) Нали ни видя?
МОМЧЕТО. Да, господине… (Отстъпва назад, колебае се, обръща се и излиза тичешком.)
Светлината изведнъж намалява. За миг се стъмва. Луната изгрява в дъното, издига се в небето. Остава неподвижна, облива сцената със сребристата си светлина.
ВЛАДИМИР. Най-сетне! (Естрагон става и се приближава до Владимир, носейки в ръце двете си обувки. Той ги оставя близо до рампата, изправя се и гледа луната.) Какво правиш?
ЕСТРАГОН. Каквото и ти: гледам оная там.
ВЛАДИМИР. Питам те за обувките.
ЕСТРАГОН. Оставих ги. (Пауза.) Някой друг ще дойде, също… също… като мен, но с по-малък номер и ще му излезе късметът.
ВЛАДИМИР. Но ти не можеш да ходиш бос?
ЕСТРАГОН. А Исус как е ходил.
ВЛАДИМИР. Исус! Какви ги говориш? Да не би да искаш да се сравняваш с него?
ЕСТРАГОН. Цял живот съм се сравнявал с него.
ВЛАДИМИР. Но там е било топло! Приятно.
ЕСТРАГОН. Да. И бързо са разпъвали.
Мълчание.
ВЛАДИМИР. Нямаме какво да правим повече тук.
ЕСТРАГОН. Нито другаде.
ВЛАДИМИР. Чакай, Гого, не бъди такъв. Утре всичко ще потръгне.
ЕСТРАГОН. Как ще потръгне?
ВЛАДИМИР. Не чу ли какво каза хлапето?
ЕСТРАГОН. Не.
ВЛАДИМИР. Каза, че Годо сигурно ще дойде утре. (Пауза.) Това нищо ли не ти говори?
ЕСТРАГОН. Тогава трябва да чакаме тук.
ВЛАДИМИР. Ти си луд! Трябва да се подслоним някъде. (Хваща Естрагон за ръка.) Ела. (Дърпа го. Естрагон в началото се подчинява, после се опъва. Спират.)
ЕСТРАГОН (гледа дървото). Жалко, че нямаме въже.
ВЛАДИМИР. Ела. Захладя. (Дърпа го. Играта се повтаря.)
ЕСТРАГОН. Напомни ми утре да донеса въже.
ВЛАДИМИР. Добре. Ела. (Дърпа. Същата игра.)
ЕСТРАГОН. От колко време сме заедно?
ВЛАДИМИР. Не знам. Петдесет години може би.
ЕСТРАГОН. Спомняш ли си онзи ден, когато се хвърлих от моста в Дюранс?
ВЛАДИМИР. Да, беше по гроздобер.
ЕСТРАГОН. Ти ме измъкна.
ВЛАДИМИР. Минало-заминало.
ЕСТРАГОН. Изсушихме дрехите си на слънцето.
ВЛАДИМИР. Не мисли сега за това, хайде. Идвай! (Същата игра.)
ЕСТРАГОН. Чакай.
ВЛАДИМИР. Студено ми е.
ЕСТРАГОН. Питам се дали нямаше да е по-добре, ако не бяхме се събрали; всеки за себе си. (Пауза.) Не сме направени да вървим заедно.
ВЛАДИМИР (без да се сърди). Не се знае.
ЕСТРАГОН. Не, нищо не се знае.
ВЛАДИМИР. Винаги можем да се разделим, ако мислиш, че ще е по-добре.
ЕСТРАГОН. Сега вече няма смисъл.
Мълчание.
ВЛАДИМИР. Вярно, сега вече няма смисъл.
Мълчание.
ЕСТРАГОН. Е, ще вървим ли?
ВЛАДИМИР. Да вървим.
Не мърдат.
Завеса
Второ действие
На другия ден. В същия час. На същото място.
Обувките на Естрагон близо до рампата, с опрени токове, раздалечени върхове. Шапката на Лъки на същото място.
Дървото е с няколко листа.
Влиза Владимир забързан. Спира се и дълго гледа дървото. Изведнъж бързо започва да крачи по сцената във всички посоки. Застава отново неподвижно пред обувките, навежда се, вдига едната, разглежда я, помирисва я, грижливо я оставя на мястото й. Отново захваща забързаното си крачене. Спира се до дясната кулиса, гледа дълго в далечината, с ръка като козирка над очите. Върви напред-назад. Спира до лявата кулиса. Същата игра. Крачи. Спира изведнъж. Сключва ръце на гърдите си, отхвърля назад глава и започва да пее с пълно гърло.
ВЛАДИМИР. Едно бездомно куче… (Понеже е започнал на много нисък тон, той спира, кашля, подхваща по-високо.)