(Спира, поема дъх, после започва отново.)
(Спира. Същата игра. По-тихо.)
Замлъква, остава да крачи трескаво по сцената във всички посоки. Спира отново пред дървото, крачи, спира при обувките, крачи, тича към лявата кулиса, гледа в далечината, към дясната кулиса, гледа в далечината. В този момент Естрагон влиза от лявата кулиса бос, с наведена глава, и бавно прекосява сцената. Владимир се обръща и го вижда.
ВЛАДИМИР. Пак ли си ти! (Естрагон спира, но не вдига глава. Владимир се приближава до него.) Ела да те целуна.
ЕСТРАГОН. Не ме докосвай!
Владимир прекъсва устрема си, огорчен. Мълчание.
ВЛАДИМИР. Искаш ли да си отида? (Пауза.) Гого! (Пауза. Владимир го гледа с внимание.) Биха ли те? (Пауза.) Гого! (Естрагон продължава да мълчи с наведена глава.) Къде прекара нощта? (Мълчание. Владимир пристъпва напред.)
ЕСТРАГОН. Не ме докосвай! Не ме питай нищо! Не казвай нищо! Остани при мен!
ВЛАДИМИР. Кога съм те напускал?
ЕСТРАГОН. Остави ме да си ида.
ВЛАДИМИР. Погледни ме! (Естрагон не се помръдва. Гръмогласно.) Погледни ме, ти казвам!
Естрагон вдига глава. Те се гледат продължително, отдалечавайки се един от друг, с наведена глава като пред произведение на изкуството, треперят все повече и повече, приближават се един към друг и изведнъж се прегръщат, тупайки се по гърбовете. Край на прегръдката. Загубил опора, Естрагон за малко не пада.
ЕСТРАГОН. Какъв ден!
ВЛАДИМИР. Кой те нареди така? Разкажи ми!
ЕСТРАГОН. И този ден избутахме.
ВЛАДИМИР. Още не сме.
ЕСТРАГОН. За мен свърши, каквото ще да става. (Пауза.) Преди малко ти пееше, чух те.
ВЛАДИМИР. Вярно. Спомням си.
ЕСТРАГОН. Стана ми мъчно. Казах си: „Той е сам, мисли, че съм си отишъл завинаги, и пее.“
ВЛАДИМИР. Човек не е господар на настроенията си. Целия ден се чувствах в изключителна форма. (Пауза.) Цяла нощ не съм ставал, нито веднъж.
ЕСТРАГОН (тъжно). Виждаш ли, пикаеш по-добре, когато мен ме няма.
ВЛАДИМИР. Ти ми липсваше. И в същото време бях доволен. Не е ли странно?
ЕСТРАГОН (засегнат). Доволен ли си?
ВЛАДИМИР (след като е размислил). Може би не е точната дума.
ЕСТРАГОН. А сега?
ВЛАДИМИР (след като е проверил). Сега… (радостен) ето те пак… (неутрален) ето ни пак… (тъжен) ето ме пак.
ЕСТРАГОН. Виждаш ли, не си толкова добре, когато съм тук. И аз така, и аз съм по-добре, когато съм сам.
ВЛАДИМИР (засегнат). Тогава защо подхващаме отново?
ЕСТРАГОН. Не знам.
ВЛАДИМИР. Но аз знам. Защото ти не умееш да се защищаваш. Аз няма да позволя да те бият.
ЕСТРАГОН. Нямаше да можеш да им попречиш.
ВЛАДИМИР. Защо?
ЕСТРАГОН. Бяха десет.
ВЛАДИМИР Ама не, исках да кажа, че щях да ти попреча да докараш работата дотам.
ЕСТРАГОН. Аз нищо не правех.
ВЛАДИМИР Тогава защо те биха?
ЕСТРАГОН. Не знам.
ВЛАДИМИР. Разбираш ли, Гого, има някои неща, които ти убягват и които на мен не ми убягват. Трябва сам да го чувстваш.
ЕСТРАГОН. Казвам ти, че нищо не правех.
ВЛАДИМИР. Може би наистина нищо не си правил. Но има начини, има начини, когато човек държи на кожата си. Но хайде да не говорим за това. Ето че пак си дошъл и аз съм много доволен.
ЕСТРАГОН. Те бяха десет.
ВЛАДИМИР. Ти също си доволен, нали, признай си.
ЕСТРАГОН. От какво да съм доволен?
ВЛАДИМИР. От това, че ме намери отново.
ЕСТРАГОН. Така ли мислиш?
ВЛАДИМИР. Кажи го, дори и да не е истина.
ЕСТРАГОН. Какво да кажа?
ВЛАДИМИР. Кажи: аз съм доволен.